Зовът на костите

– Тебе трябва още малко да те угоя – рекъл презрително, кискайки се обидно и гръмогласно. И добавил: – Но за да не избягаш, ще ти сложа ей този пръстен.

Речено-сторено. Надянал му великанът вълшебен пръстен, който говорел с човешки глас и непрекъснато повтарял:

– Тук съм! Тук съм!

После Тартало легнал и преспокойно захъркал.

Овчарят разбрал какъв ще бъде краят му, ако не направи нещо, за да го избегне, и решил някак да избяга, преди чудовището първо да го угои, а после да го разкъса. Допълзял предпазливо до огъня, взел ръжена и го нагорещил до червено. Стиснал го с две ръце, промъкнал се до хъркащия Тартало и забил шиша в единственото око на челото му.

Озверял от ярост и болка, исполинът заревал гръмогласно, скочил на крака и заразмахвал ръчища, търсейки младежа, забил нажежения шиш в окото му.

Но овчарят с невероятна ловкост избягвал бесните атаки на своя враг. Накрая пуснал затворените в пещерата овце, а той самият се загърнал в една кожа, та великанът, застанал на входа на пещерата, да не разбере, че бяга.

Почти се бил измъкнал, когато вълшебният пръстен записукал:

– Тук съм! Тук съм!

Така, разбира се, насочвал Тартало, който независимо от огромната си снага тичал като лос след дръзкия овчар.

Момъкът се боял, че трудно ще избяга, и тичал с все сили с надеждата да се скрие в гората, ала пръстенът водел великана с пискливото си повтаряне:

– Тук съм! Тук съм!

Овчарят видял, че ще бъде застигнат, и ужасèн от страховития гняв на великана, който напредвал с див рев и клетви, взел героично решение: откъснал пръста си, на който бил надянат пръстенът издайник, и го хвърлил в един кладенец.

– Тук съм! Тук съм!

Следвайки указанията на пръстена, Тартало се хвърлил с главата напред в кладенеца и се удавил.

– Прав си – усмихна се Амая, – много хубава история и личи колко ти харесва.

– Е, не всичко е митология и легенди. В друг ред на мисли, някои терористични групи наричат тартало определен вид бомба. Кутия без видими кабели, в която има фотоелектрическа клетка със светодиод. Отвориш ли кутията, при досега със светлината зарядът избухва. Оттам и името й – едно-единствено око, детектор на светлината.

– Да, това го знаех, но мисля, че става дума за друго. Какво още имаш?

– Една малка филмова компания, която решила да се кръсти Тартало, пет-шест ресторанта, пръснати из цялата Страна на баските. В интернет се споменават легендите, има кратки рисувани видеоклипове за Тартало, ситопечат за фланелки, едно село, в което на годишния си събор изкарват кукла Тартало, и няколко блога, които носят това име или споменават за Тартало. Прилагам ви всички линкове. А! Относно начина на изписване, за който ми споменахте, с две „т“ по средата, той като че ли е най-древният. Към това трябва да добавим, разбира се, и книгите на Хосе Мигел де Барандиаран за митологията на баските.

Телефонът на бюрото на младши инспектора звънна и прекрати изложението му. Йонан се извини и отговори на обаждането. Докато затваряше, кимна с глава:

– Комисарят иска да ви види, чака ви.

Комисарят говореше по телефона, когато Амая влезе в кабинета му. Тя се извини и се обърна към вратата, но той й направи знак с ръка да изчака.

Остави слушалката и се загледа в нея. Амая предположи, че архиепископът пак оказва натиск върху шефа й, и отвори уста да му каже, че още нямат нищо конкретно, когато той я изненада.

– Няма да повярвате, беше съдия Маркина. Задържаният за убийството на Лусия Агире се свързал с него и му казал, че ако вие го посетите в затвора, ще ви каже къде е тялото на жертвата.

Отиде с колата до хълма Санта Лусия, където се намираше новият затвор на Памплона, показа значката си на входа и веднага я заведоха в един кабинет, където я очакваха директорът на затвора, когото вече познаваше, и съдия Маркина, придружен от една съдебна секретарка. Съдията се изправи, за да я посрещне.

– Госпожо инспектор, струва ми се, че не съм имал възможност да ви поздравя лично, тъй като назначението ми съвпадна с вашия отпуск по майчинство. Благодаря ви, че се отзовахте. Тази сутрин Киралте настоял за среща с директора и му съобщил, че ако отидете да го посетите, ще ви каже къде е трупът на Лусия Агире.

– Мислите ли, че такива са намеренията му? – попита тя.

– Откровено казано, не знам какво да мисля. Киралте е нагъл и самонадеян, похвали се с убийството, а после не пожела да каже къде е скрил тялото. Както ми разказа директорът, нямал никакви тревоги, хранел се с апетит и спял добре, бил общителен и енергичен.

– Чувства се в свои води – добави директорът.

– Така че не знам дали е номер, или истинско намерение, работата е там, че настоява за среща с вас и само с вас.

Амая си спомни деня на задържането му и очите, втренчени в огледалото, докато полицаят го разпитваше.

– Да, по време на ареста също попита за мен, но причините, които изтъкна, ни се сториха нелепи. Пък и тогава аз вече бях почти в отпуск и разпитът бе проведен от екипа, който водеше разследването до момента.