Зовът на костите

Киралте чакаше вече от десет минути в залата за разпити, когато Амая и съдията влязоха. Седеше облегнат на стола с прави линии, поставен пред масата. Беше разкопчал почти до кръста горнището на затворническата униформа и се усмихваше пресилено, излагайки на показ белезникавите си, доста широки венци.

„Мачото наистина се завръща“, помисли си тя, припомняйки си забележката на Йонан при задържането.

Киралте изчака да седнат срещу него, изправи се на стола си и протегна ръка към Амая.

– Най-после благоволихте да дойдете да ме видите, инспекторке, чаках доста дълго, но държа да кажа, че си заслужаваше. Как сте? Как е домочадието?

Амая пренебрегна протегнатата му ръка и след няколко секунди той я прибра.

– Господин Киралте, ако съм дошла днес дотук, то е само защото сте обещали да разкриете къде се намират останките на Лусия Агире.

– Както желаете, инспекторке, ваша воля, но честно казано, очаквах да сте по-любезна, защото ще допринеса за славата ви на ченге легенда – ухили се той.

Амая просто чакаше, без да сваля очи от него.

– Господин Киралте... – заговори съдията.

– Млъкнете – сряза го Киралте. Съдията го погледна видимо ядосан. – Вие мълчете, господин съдия, всъщност не знам какво, по дяволите, търсите тук, мълчете или няма да обеля нито дума, благодарете се, че ви позволявам да присъствате, защото пределно ясно заявих, че ще разговарям само с инспекторката Саласар, помните ли?

Съдия Маркина дръпна ръце от масата и се изпъна, сякаш се готвеше да скочи върху затворника. Амая почти чуваше как мускулатурата му скърца от възмущение, въпреки това той запази мълчание.

Киралте пак надяна вълчата си усмивка и се обърна към Амая, пренебрегвайки съдията.

– Много чаках, четири дълги месеца. Щеше ми се да стане по-скоро, всъщност работата се проточи по ваша вина, инспекторке. Както сигурно знаете, аз настоях да говоря с вас още когато ме арестуваха. Ако се бяхте съгласили, отдавна щяхте да разполагате с тялото на оная нещастница, а пък аз нямаше да гния четири месеца тук.

– Дълбоко грешите – отговори Амая.

Той поклати глава и се усмихна. „Забавлява се“, помисли си Амая.

– Е?... – подкани го тя.

– Обичате ли пачарàн, инспекторке?

– Не особено.

– Не, май не сте от тоя тип жени, пък и сигурно не сте близвали алкохол по време на бременността. Добре правите, иначе децата се пръкват такива като мене – каза той през смях и додаде: – Сега сигурно я кърмите, нали?

Амая потисна изненадата си и се престори на смутена, обръщайки се към вратата и дръпвайки стола.

– Сега, сега, инспекторке, имайте търпение. Баща ми вареше домашен пачаран, не беше нищо особено, но ставаше за пиене. Той работеше за известна марка напитки в малко селце на име Асанса. Щом приберяха реколтата от трънки, фирмата разрешаваше на служителите си да дооберат плодовете, останали по храстите. Трънките са доста гадно растение, баща ми обикновено ме водеше с него на полето, бодлите им са адски остри и опасни, убодеш ли се, веднага се възпалява и боли дни наред. Реших, че сред тия храсталаци ще намеря най-доброто място за нея.

– Там ли я заровихте?

– Да.

– Добре – обади се съдия Маркина, – ще дойдете с нас и ще ни покажете мястото.

– Не, никъде няма да ходя, последното нещо, което искам, е да видя пак тая кучка, пък и си представям колко се е разкапала вече. Казах ви достатъчно, ще ви опиша и точното място, другото е ваша работа, аз моята си я свърших, а сега, щом приключим, ще се върна в килията и ще си полегна. – Той отново се отпусна на стола и се ухили. – Днешният ми ден беше претоварен с вълнения, изтощен съм – каза, без да отделя очи от съдията.

– Ще следваме процедурата – процеди Маркина. – Не сме тук, за да ни разигравате. Ще дойдете с нас и ще ни покажете мястото лично. Устните указания могат да усложнят търсенето, освен това е минало много време, едва ли има видими следи, дори вие сигурно ще се затрудните да си спомните точното място.

Киралте прекъсна тирадата на съдията.

– Боже господи! Не мога да го трая тоя. Инспекторке, дайте ми лист и химикалка и ще ви го напиша.

Амая му ги подаде, докато съдията продължаваше да протестира.

– Чертеж, надраскан върху лист хартия, не е достоверна карта; всички дървета в градината са еднакви.

Амая наблюдаваше затворника, който, преди да почне да пише, погледна съдията със злобна усмивка.

– Спокойно, Ваша Светлост – каза той подигравателно, – няма да е чертеж. И им подаде лист с кратка комбинация от числа и букви, което изненада съдията.

– Какво е това?

– Координати, господин съдия – обясни Амая.

– Географска дължина и ширина, Ваша Светлост, нали ви казах, че съм служил в Легиона? – добави насмешливо затворникът. – Или предпочитате чертежче?