Маркина замълча, като ту поглеждаше документите, ту Амая. Тя започваше да се чувства добре за пръв път от цялата вечер. Най-сетне едно изражение, което не й беше чуждо; беше го наблюдавала многократно у колегите си, бе го видяла у комисаря, докато му излагаше мнението си, а сега го виждаше и у съдия Маркина. Интерес, интересът, пораждащ съмнения и подробен анализ на фактите и догадките, до които щеше да доведе дадено разследване. Погледът на Маркина ставаше по-близък, докато разсъждаваше, а лицето му, несъмнено красиво, придобиваше оттенък на интелигентност, което го правеше наистина привлекателно. С изненада установи, че оглежда съвършената извивка на устните му, и си помисли, че никак не е чудно, че половината от служителките в съда си го оспорват. При тази мисъл Амая се усмихна и това извади съдията от съсредоточението му.
– Кое ви е смешно?
– О, нищо – извини се тя и отново се усмихна. – Няма нищо... спомних си нещо, което... Няма значение.
Той я изучаваше с любопитство.
– Никога не ви бях виждал да се усмихвате.
– Моля? – откликна тя, леко смутена от забележката му.
Той продължаваше да я гледа, сега отново сериозен. Амая издържа погледа му още няколко секунди и накрая сведе очи към доклада с кафяви корици. Прочисти гърло.
– Е? – вдигна поглед тя, възвърнала самообладанието си.
Съдията кимна в знак на съгласие.
– Мисля, че може би има нещо... Ще ви дам разрешението си. Пипайте внимателно и не вдигайте много шум, имам предвид пресата. На теория това са приключени случаи и не бива да причиняваме ненужно страдание на близките на жертвите. Информирайте ме за хода на разследването. И искайте каквото ви е нужно – добави той отново загледан в очите й.
Амая не се поддаде на смущението.
– Добре, ще действам полека, с екипа ми се занимаваме с друго разследване, така че до няколко дни едва ли ще мога да ви докладвам някакви новини.
– Когато можете – каза подканващо съдията.
Тя започна да събира разтворените върху масата доклади. Съдията протегна ръка и леко докосна пръстите й за миг.
– Ще приемете ли поне още едно кафе...
Амая се поколеба.
– Да, предстои ми да шофирам и ще ми дойде добре.
Той вдигна ръка, за да поръча кафетата, а тя се разбърза с прибирането на документите.
– Мислех, че живеете в стария град.
„Много добре сте осведомен, Ваша Светлост“, помисли си тя, докато сервитьорът поднасяше кафетата.
– Така е, но се налага да се преместя в Бастан заради въпросното разследване.
– Вие сте оттам, нали?
– Да – отвърна тя.
– Казаха ми, че местната кухня била много добра, можете ли да ми препоръчате някой ресторант?
Четири-пет имена на различни заведения веднага изникнаха в съзнанието й.
– Не мога да ви помогна, честно казано, рядко ходя там, – излъга тя, – а когато отида, отсядам при роднините си.
Той се усмихна недоверчиво, повдигайки едната си вежда. Амая използва момента, за да си допие набързо кафето и да напъха папките в чантата си.
– А сега, ако ме извините, господин съдия, трябва да вървя – каза тя и отмести стола.
Маркина се изправи.
– Къде е колата ви?
– О, съвсем наблизо, паркирах пред входа.
– Почакайте – каза той и взе палтото си, – ще ви изпратя.
– Не е нужно.
– Настоявам.
Забави се една минута, докато сервитьорът му връщаше картата, и пое палтото на Амая, за да й помогне да го облече.
– Благодаря – каза тя и го дръпна от ръцете му, – не го обличам, когато шофирам, не ми е приятно.
От думите й не стана много ясно дали има предвид шофирането с дебели дрехи, или прекаленото внимание на съдията.
Лицето на Маркина леко помръкна, докато тя вървеше към вратата. Отвори я и я задържа, докато той се изравни с нея. Навън температурата се бе понижила с няколко градуса и влагата се концентрираше върху гъстата растителност на парка, с което оставяше впечатлението за мъгла, присъщо само за тази част на града, а оранжевото сияние на уличните фенери хвърляше размити от водата кръгове.
Двамата излязоха от колонадата и пресякоха улицата, пълна с паркирани коли, където обаче в този час почти нямаше движение. Амая отключи колата от разстояние и се обърна към съдията.
– Благодаря, господин съдия, ще ви държа в течение – така тя със служебен тон.
Но той направи крачка напред и й отвори вратата.
Тя въздъхна, въоръжавайки се с търпение.
– Благодаря.
Хвърли вътре палтото и бързо седна в автомобила. Не беше глупачка, от няколко часа наблюдаваше Маркина и беше решена да предотврати всичките му аванси.
– Лека нощ, господин съдия – каза, посягайки да затвори, като едновременно с това палеше двигателя.
– Саласар... – прошепна той, – ...Амая.
„О, о“, прозвуча глас в главата й. Вдигна поглед и срещна очите му, в които гореше пламък между молба и сласт.
Маркина протегна ръка и с опакото на дланта си погали падналия на рамото й кичур коса. Усети ясно как тя се стегна и уплашено дръпна ръка.
– Инспектор Саласар – каза сухо тя.
– Какво казахте, моля? – попита смутено той.
– Така трябва да ме наричате: инспектор Саласар, началник Саласар или просто Саласар.
Той кимна и на Амая й се видя, че се изчервява. Светлината беше недостатъчна.