Зовът на костите

Рос не каза нищо. Нареди чинийките и чашите и пусна електрическата мелничка, за да направи дозата прясно смляно кафе за двете. Мълчаха, докато Рос не я спря.

– Извинявай, че не те дочаках снощи, но бях изтощена...

– Не се притеснявай. Само леля беше издържала докрай; Джеймс и Ибай спяха като къпани, когато се прибрах.

Амая веднага го забеляза. Рос едва вдигаше глава от чашата си, държеше я с две ръце пред лицето си като преграда, зад която се криеше, докато отпиваше на малки глътки.

– Рос, добре ли си? – запита тя, изучавайки лицето на сестра си.

– Да, добре съм, разбира се – отвърна сестра й прекалено припряно.

– Сигурна ли си? – настоя Амая.

– Не го прави.

– Кое да не правя?

– Това, Амая, да ме разпитваш.

Реакцията й събуди още повече любопитството на Амая. Тя познаваше Рос, своята по-голяма сестра, средната от трите, сестрата с по-нежно сърце, която вечно изглеждаше така, сякаш се е нагърбила с всички световни тегоби и която най-трудно преодоляваше грижите, сестрата, която предпочиташе да мълчи и да заравя проблемите си под слоеве мълчание и грим в опит да прикрие дирята на безпокойство.

Работниците започнаха да пристигат и Ернесто, управителят, надникна през вратата на кабинета, за да ги поздрави. Амая видя как сестра й ги посреща едва ли не с облекчение и как подема разговор по належащите за деня задачи като човек, който се измъква от неприятно положение. Остави чашата си в умивалника и напусна пекарната. Все пак поспря да огледа стената, на която под пластовете бяла боя прозираха предишни надписи.

Сградата на полицейския участък в Елисондо едва ли можеше да бъде по-несъвместима с архитектурата в долината. Освен че контрастираше с модерните си прави линии, тя приличаше на странна бракма, забравена тук от извънземни. Все пак трябваше да се признае функционалността на постройката с големи витрини, улавящи като лупа оскъдното слънце на бастанската зима. Амая се качи в асансьора, редейки наум задачите за деня, и когато вратите се отвориха на втория етаж, остана изненадана от празничната атмосфера на мъжко другарство, в която група полицаи разговаряха до машината за кафе. Младши инспектор Сабалса и инспектор Ириарте видимо страшно се забавляваха благодарение на Фермин Монтес, който очевидно разказваше виц, придружавайки думите си с всякакъв вид жестове. Амая мина покрай тях, без да спира.

– Добро утро, господа.

Разговорът изведнъж секна.

– Добро утро – отговориха те в един глас, а Монтес я последва до вратата на кабинета.

– Саласар. – Тя спря. – Може ли за момент?

– Честно казано, не, Монтес, след минута трябва да изляза във връзка с разследването на случая, по който работим – каза тя и погледна към други двама полицаи, които застанаха мирно. – Може би, ако ме бяхте уведомили предварително...

Влезе в кабинета и хлопна вратата под носа на навъсения Монтес. Вътре младши инспектор Йонан Ечайде тракаше на компютъра си. Тя го поздрави шеговито.

– Какво става? Защо не си при викингите до кафемашината?

– Нямам навика да пия кафе, особено с тях...

Амая го погледна изненадано.

– Не се ли разбирате?

– Не, не става дума за това, но предполагам, че не се чувстват съвсем удобно в моята компания.

– Защо? – заинтригува се Амая. – Да не би да е заради...?

Той се усмихна.

– Е, това, че съм гей, не улеснява нещата, но не вярвам да е заради това. Така или иначе, не се притеснявайте, аз не се притеснявам.

– „Истината има спокойно сърце“ – изрецитира тя.

– Шекспир ли четете, шефке?

Тя изпухтя с престорена досада.

– Напоследък чета само книги от видни педиатри, възпитатели и детски психолози.

Ириарте и Сабалса влязоха, след като почукаха на вратата.

– Добро утро, господа – заговори Амая без предисловия. – За днес две неща са ясни. Двамата с инспектора ще посетим капелана и енорийския свещеник на Арискун. Йонан ще продължи с антикатолическите уебстраници, форуми и дейности, свързани с аготите в долината. Вие, Сабалса, ще му помагате.

Всички се надигнаха.

– Още нещо: напомням ви, че инспектор Фермин Монтес е отстранен от служба, влизането му в участъка е разрешено само в качеството на посетител, напомням ви също така, че достъпът му до служебните помещения, архиви и оръжейници или до каквато и да е информация по случая, над който работим, е строго забранен. Ясна ли съм?

– Да – кимна Ириарте.

Сабалса процеди едно „да“, изчервявайки се до корена на косата си.

– На работа, господа.

Капеланът не им помогна особено. Той беше почти глух и докато обикаляше храма със ситни и треперливи, но много бързи стъпки, се прекръсти поне десет пъти. Ириарте се обърна усмихнат към Амая, защото едва следваха шетнята на отеца, който ръкомахаше усилено, показвайки им в сакристията останките от купела за кръщение и една скамейка, от чиито трески се носеше присъщият за старото дърво мирис, който напомни на Амая за мебелите на баба й Хуанита.

– Погледнете само какво вандалство – възкликна свещеникът, загледан отчаяно в двете половини, на които бе станал купелът.