– Ще ме стоплиш ли? – замърка тя и се притисна още по-силно към него.
– Колкото поискаш – отвърна той разбуден.
– Колкото можеш.
Джеймс се обърна и тя го целуна, изследвайки устните му, сякаш умираше от жажда.
Той се отдръпна изненадан.
– Сигурна ли си? – попита, сочейки люлката.
Откакто се бе родил Ибай, тя отказваше по-голяма близост, когато детето беше в същата стая.
– Сигурна съм – отвърна Амая и отново го целуна.
Любиха се много бавно, загледани невярващо един в друг, сякаш това бе нощта на тяхното запознанство и откритието им се струваше невероятно; усмихваха се със задоволството и облекчението на човек, осъзнал, че си е върнал нещо много скъпо, което дълго време е смятал за загубено. После се излегнаха мълчаливо, докато Джейм хвана ръката й и се обърна да я погледне.
– Радвам се, че се върна, напоследък нещата помежду ни не бяха съвсем наред.
Леко размърдване в кошарката накара Джеймс да се надигне и да погледне детето, което неспокойно се въртеше и започваше тревожно да хленчи, преди да заплаче.
– Гладен е – обяви той и я погледна.
– Върнах се навреме за кърменето, но леля ми каза, че си го нахранил с биберона – отвърна тя, опитвайки се думите й да не прозвучат като упрек.
– Беше малко неспокоен. Четох, че бебето трябвало да се храни, когато поиска, и не виждам нищо лошо в това да му давам по малко с биберона, когато е гладен, а тебе още те няма. Пък и той не изпи дори петнайсет милилитра.
– Е, не е редно и по цял ден да го тъпчем? Много е важно графикът да се спазва, нали чу педиатъра?
– Ако графикът не се спазва, не е по моя вина... – отвърна той.
– Намекваш, че аз съм виновна? Вече ти казах, прибрах се навреме.
– Амая, детето не е часовник, няма значение дали този път си дошла навреме. Ами предишният път? Или следващият? Можеш ли да ми гарантираш, че винаги ще си тук навреме?
Тя замълча. Вдигна Ибай и се настани в леглото, за да го накърми. Джеймс легна до нея, галейки с пръст тила на бебето, и затвори очи. Само две минути по-късно по ритмичното му дишане Амая установи, че спи. Понякога я изкарваше извън кожата й, помисли, докато се опитваше да се успокои – беше чела някъде, че нервното състояние на майката се предава на бебето и му причинява колики.
Когато детето се нахрани, тя го изправи на рамото си да се оригне, после отново го гушна, усещайки как крехкото му телце се отпуска и сънят го надвива. Наведе се над него, за да вдъхне прекрасния аромат, който излъчваше главичката му, и се усмихна. Преди да се роди Ибай, още преди да се появи в корема й, тя вече го обичаше, искаше го още когато тя самата беше малко момиченце, което си играеше на майка, на добра майка, и сега това й причиняваше болка, защото някъде дълбоко в душата си чувстваше, че всичката й любов не е достатъчна, че не се справя добре, че не е достойна да му бъде майка – може би това не беше в природата на семейството й. Може би заедно с гените се предаваше и друго, по-мрачно и по-жестоко наследство.
Тя хвана една от малките ръчички, която сега, когато бебето беше вече сито, бе разперена като морска звезда. Нейното водно детенце, речното й момченце, което като самата река идваше и настояваше за своите владения, заливаше бреговете и изискваше територията си като суверен, който се връща от кръстоносен поход. Вдигна ръчичката до устните си и я целуна с уважение.
– Аз много се старая, Ибай – прошепна тя и заспалото мъниче й отвърна с дълбока въздишка, която ароматизира въздуха наоколо.
9
В седем и половина съмна. Не валеше, но плътните облаци сякаш се изсипваха от околните планини като пяна, преляла от гигантска вана. Гледаше я как слиза по склоновете, толкова гъста и бяла, че само след половин час щеше да затрудни неимоверно много движението.
Подкара на втора по тесните улици на квартал „Чокото“ с намерението да изпие едно кафе с Рос, преди да отиде в участъка. Мина покрай поляризираните стъкла и зави наляво, за да паркира отзад. Сепнато натисна спирачката. На цялата фасада имаше огромен черен надпис, надраскан със спрей. Рос, с баданарка в ръка, се мъчеше да заличи тъмните букви, по които, въпреки първия пласт боя, все още можеше да се прочете „МРЪСНА УБИЙЦА“.
Амая слезе от колата и огледа надписа от разстояние.
– Гледай ти, въпреки всичко Флора май не е героиня за цялото село – приближи се тя, без да отделя очи от надписа.
– Явно не е – усмихна се Рос със сериозно лице. – Добро утро, сестричке. – Тя опря четката на кофата с боя и се доближи да целуне Амая.
– Питах се дали ще ме почерпиш с едно от ония прекрасни кафета от италианската ти кафеварка.
– Разбира се – отвърна Рос и я последва в пекарната.
Както правеше винаги, откакто се помнеше, на влизане в работилницата Амая си пое дълбоко въздух; тази сутрин я посрещна дъх на анасонова есенция.
– Днес правим гевречета – обясни Рос.
Амая не отвърна веднага, миризмата, която винаги щеше да свързва с майка си, бе смутила паметта й, връщайки я далече назад.
– Мирише на...