Читаем Зовът на костите полностью

Лицето му се сгърчи в абсурдна, почти комична гримаса и се отпусна чак когато очите му се наляха със сълзи. Той запретна дългото си до земята черно расо и зарови в джобовете на панталона, откъдето извади бяла колосана кърпа, с която попи сълзите си.

– Извинете ме – каза прекалено силно, – но трябва да си съвсем без душа, за да сториш подобно нещо, не съм ли прав?

Амая погледна Ириарте и кимна към изхода.

– Благодаря – сбогува се инспекторът, – много ни помогнахте.

– Какво рекохте? – попита човекът с ръка на ухото.

– Че много ни помогнахте и ви благодарим – извика Ириарте и гласът му отекна в празния храм.

Капеланът заклати усилено глава и Амая се обърна да погледне инспектора, усмихна се и сви рамене, изненадана сякаш от ехото.

Силните пориви на вятъра бяха измели всякаква следа от облаци над Арискун, едно от онези селца, където времето изглежда спряло. Кацнало на върха на хълм, то се разтваря към небето с невероятната светлина, която толкова много липсва на други населени места в долината. Изумрудените ливади блестят с идиличното великолепие на съвършенството, а улиците му пазят под всеки свой камък послания от миналото, което още си е тук. Отидоха пеша до дома на енорийския свещеник на съседната улица и позвъниха на вратата. Зад масивната порта прозвуча гласът на мелодична камбанка.

До стъпалото пред къщата Амая забеляза телцето на премазана и изсъхнала птичка и се запита дали кола, или пък силният вятър я е забил в земята.

– Прекрасно място – промълви Ириарте, загледан в резбованите стрехи на близките къщи, типични за Арискун.

– Но и жестоко – допълни Амая.

Вратата им отвори шейсетинагодишна жена. Тя ги поведе към другия край на къщата по дълъг коридор, който миришеше на восък и им връщаше лъскави отражения откъм пода. Отец Локин ги прие в кабинета си и Амая установи, че цветът и изражението на лицето му не се бяха подобрили след срещата при епископа. Той им подаде треперливата си студена ръка, на която ясно се открояваше ужасен вътрешен кръвоизлив върху видимо подутата китка.

– О, хемартроза; хемофилик съм и това е едно от страничните проявления – обясни той, като се отказа от бюрото в кабинета си и ги поведе към съседна заличка с неудобни кресла от изкуствена кожа.

Преди да седне, той им предложи кафе, което и двамата отказаха.

Ириарте се настани до него, а Амая ги изчака и седна срещу тях.

– Слушам ви – вдигна подканващо ръце енорийският свещеник.

– Отец Локин, вие заявихте – започна Ириарте, уж гледайки в бележките си, – че първата атака, когато са счупили кръщелния купел, е отпреди седемнайсет дни.

Свещеникът кимна утвърдително.

– Искам да се върнете две седмици или може би месец назад и да ми кажете дали не сте забелязали необичайни, непознати или подозрителни в някакво отношение хора... да се навъртат около църквата.

– Както знаете, в това село идват много туристи, любители на планината и естествено, повечето от тях минават през църквата, тъй като това е един великолепен храм – отговори отчето с неприкрита гордост.

– Да сте достроявали или ремонтирали наскоро сградата?

– Не, последно ремонтирахме корниза на лявото крило, но оттогава минаха две години.

– Имали ли сте пререкания или спорове с някой от енориашите?

– Не.

– А със съседите?

– Също не. Да не намеквате за лично отмъщение?

– Не можем да го изключим.

– Грешите – заяви свещеникът и погледна студено Амая, при все че тя си мълчеше.

– Кой ви помага в църковните задължения?

– Капеланът, две момчета, които се редуват през неделя: обикновено деца, които се готвят за първо причастие на следващата пролет, две-три вероучителки... – той докосна замислено слепоочието си, – Кармен, жената, която ви отвори, тя чисти и тук, и в църквата, грижи се и за цветята, от време на време й помага някоя от вероучителките.

– Някой от тези хора да е заел мястото на другиго, който преди е вършел дадена работа, а после по някаква причина се е оттеглил?

– Боя се, че с изключение на капелана и двете момчета за първо причастие, всички останали са местни жителки на Арискун, които от години вършат тези неща. В интерес на истината – добави той за пръв път с усмивка – църквата е много задължена на жената въобще – и погледна помирително към Амая. – Ако не са жените, повечето енории нямаше да могат да осъществяват своите програми. Всъщност тук, в Арис...

Амая го прекъсна, изстрелвайки един въпрос във въздуха.

– Колко жители има Арискун?

– Не знам с точност, около шестстотин, шестстотин и двайсет горе-долу.

– Сигурно познавате всичките си енориаши.

– Така е, в такова малко село общуваме отблизо – усмихна се гордо той.

– В такъв случай бихте забелязали появата на нови енориаши, нали?

Усмивката замръзна на лицето му.

– Да – отвърна изненадан, – точно така.

– Младежи? – запита Амая.

– Един. Тукашно момче, Бенят Салдуа. Познавам семейството му, бащата не стъпва в църквата, малко е грубоват като човек, но не го упреквам, всеки по свой начин понася болката. Виж, майката често идваше, почина преди шест месеца от рак, много тъжно.

– А от колко време идва младежът?

Перейти на страницу:

Похожие книги