– Двамата с Ибай ходихме до „Санчотена“ да резервираме маса.
– Двамата с Ибай имате отличен вкус за ресторанти.
– Вече говорих с Рос да го гледа довечера и се питам дали ще искаш да вечеряш с мен.
Джеймс се засмя.
– С най-голяма радост, тъкмо ми се щеше да поговорим за едно нещо и мисля, че това ще е отлична възможност.
– Изгарям от любопитство – пошегува се тя.
– Е, ще трябва да почакаш до довечера.
Ибай се бе забавил със заспиването, неспокоен както обикновено при последните хранения за деня, когато храносмилането му явно беше най-затруднено. Излязоха от вкъщи вече по тъмно и отново валеше, но въпреки това предпочетоха да отидат пеш до ресторанта. Отвориха един чадър, Джеймс я прегърна през рамо, притисна я към себе си и я усети как трепери под тънкото палто, което бе избрала.
– Не бих се учудил, ако не носиш нищо под това палто.
– Това вече сам ще трябва да провериш – отговори игриво тя.
Ресторант „Санчотена“ беше много уютен с боядисаните в малиново стени и изискания си и грижливо поддържан стил рустик, който започваше отвън, от прозорците, с боядисани като на къщичка от приказките капаци и сандъчета, преливащи от цветя през всички сезони на годината. Дадоха им маса, от която се виждаше част от кухнята, откъдето долитаха приглушено суетене и ароматът, присъщ за хубавата храна.
Под палтото Амая бе облякла черната рокля, която не бе слагала отпреди раждането на Ибай. Знаеше, че й отива и че Джеймс много я харесва, и се почувства добре, когато отново я облече. Как ли би я погледнал съдия Маркина в тази дреха? Пропъди мисълта, упреквайки се, че въобще си я е позволила.
Като я видя, Джеймс се усмихна.
– Прекрасна си, Амая.
Тя седна, когато забеляза, че е привлякла не само Джеймсовото внимание. Сервитьорката записа поръчката им. Топли аспержи със спаначен крем за двамата и мерлуза със сос от скариди за Джеймс, който тук винаги поръчваше това блюдо, докато тя реши да вземе морски дявол на плоча с миди. Джеймс вдигна чашата си с вино и недоволно погледна към нейната, пълна с вода.
– Жалко, че заради кърменето не можеш да пийнеш дори чашка.
Тя пренебрегна забележката му и отпи една глътка.
– Е, за какво искаше да поговорим, изгарям от нетърпение.
– Ах, да – каза той, без да крие въодушевлението си. – Отдавна искам да споделя с теб какво съм си наумил. Откакто забременя, идваме все по-често в Елисондо, а сега покрай детето според мен още по-често ще сме тук. Знаеш колко харесвам Бастан и колко обичам да бъда с твоите близки, затова смятам, че е време да помислим за къща тук, в Елисондо.
Амая се ококори учудено.
– Е, ти наистина ме изненада... Какво искаш да кажеш, да живеем тук?
– Не, разбира се. Не, Амая, харесва ми да живея в Памплона, много обичам нашата къща, а за твоята работа и за моето ателие Памплона е идеална. Освен това знаеш колко много означава за мен къщата на „Меркадерес“.
Тя кимна вече по-спокойна.
– Не, имам предвид да се сдобием с втора къща тук, която да е само наша.
– Можем да идваме у леля винаги, когато пожелаем, знаеш, че тя ми е като майка, а нейната къща е и мой дом.
– Знам, Амая, знам какво означава тази къща за теб и така ще бъде винаги, но едното не пречи на другото. Ако имаме къща тук, ще можем да я пригодим за нуждите на Ибай, да му обзаведем стая, нещата му да са ни подръка и да не се налага да пътуваме оттук до Памплона с купища багаж. Пък и като поотрасне, ще трябва място за играчките му...
– Не знам, Джеймс, не съм сигурна дали искам.
– Говорих с леля ти и споделих идеята си с нея, тя я намира за много добра.
– Това вече ме учудва – каза Амая и остави вилицата на масата.
– Всъщност – усмихна се той – точно тя ме убеди окончателно, когато ми заговори за Хуанитаенеа.
– Къщата на баба ми – прошепна Амая, наистина изненадана.
– Да.
– Но тази къща от години стои затворена, Джеймс, още откакто баба почина, а аз бях на пет години, сигурно е съвсем порутена – възрази тя.
– Не, не е. Леля ти ми каза, че ще се нуждае, естествено, от основен ремонт, но самата постройка, покривът и камините са в отлично състояние; през тези години леля ти се е грижела за основната поддръжка.
Замислена, Амая преброди наум стаите, които помнеше като огромни, камината, в която като дете се побираше права, и почти усети на върха на пръстите си гладката повърхност на старинните мебели, полирани с шеллак, и виненочервената сатенена кувертюра върху леглото на баба си.
– Мисля, че за Ибай ще е добре да прекара част от детството си тук и че ще бъде особено хубаво, ако това стане в къщата, принадлежала на семейството ти.