Зовът на костите

Амая не знаеше какво да отговори. В дома на леля си винаги се бе чувствала на сигурно място, но имаше сметки за уреждане с Елисондо. Вярно, че от няколко месеца завръщането в Бастан бе загубило част от мрачната тежест, която го съпътстваше преди, и тя разбираше, че това не е само задето бе споделила с Джеймс какво й се е случило на девет години. Знаеше, че се връща най-вече за да поддържа по някакъв начин жива връзката си с Господаря на гората¹³, нещо от онова, което туптеше в дивидито, което бе прибрала в сейфа си и не бе поглеждала повече от онзи първи път, когато го бе изгледала заедно със специалистите по мечки в една стая на хотел „Бастан“. Понякога, когато отвореше сейфа, за да прибере пистолета си, поглаждаше диска с връхчетата на пръстите си и кехлибарените очи на онова същество отново изникваха пред нея с яснотата на нещо реално. Дори само споменът за това като по чудо заличаваше и най-лекия признак на съмнение или страх. Несъзнателно се усмихна.

13Господар на гората, Басахаун или Баскът Йети е персонаж от митологията на баските и арагонците, същество с нечовешки ръст и сила, което първите обитатели на тези земи заварили да обитава планините и най-затънтените лесове. – Б. пр.

– Амая, това са неща, за които човек не се замисля, докато не му се роди дете. Знаеш, че съм щастлив в Памплона и че никога не съм искал да се връщам в Америка, освен на гости, но сега, с появата на Ибай, съм убеден, че ако живеех там, щях да искам да го запозная с корените му, да му покажа откъде идва семейството му и ако можех да го свържа още по-тясно с тази същност, нямаше да се поколебая.

Амая го погледна възхитена.

– Не знаех, че разсъждаваш така, Джеймс, никога не си ми казвал тези неща, но щом такива са желанията ти, можем да посетим родината ти, когато детето стане малко по-голямо.

– Ще я посетим, Амая, но не искам да живея там, нали ти казах, искам да живея тук, където живея сега, но имаме огромния късмет, че ти си родена на петдесет километра от Памплона, макар че всеки би казал, че това е съвсем друг свят... От друга страна, Амая – продължи той с усмивка, – дом сред полето... Знаеш, че обожавам архитектурата на Бастан. Иска ми се да имам къща тук; ремонтът и обзавеждането й може да се окажат невероятно приключение. Кажи да – замоли се той.

Тя го погледна развълнувана и очарована от въодушевлението му.

– Кажи поне, че ще идем да я видим, леля ти обеща утре да ни придружи.

– Утре ли? Заговорник такъв, двамата сте такива – и леля ми, и ти – отвърна Амая с престорен гняв.

– Нека отидем – помоли се Джеймс.

Тя кимна усмихнато.

– Заговорник!

Той се протегна над масата и я целуна по устата.

Когато излязоха от ресторанта, установиха, че ситният дъжд, който се сипеше без почивка още от обед, като че ли окончателно се бе установил над Елисондо и нямаше намерение да спира. Амая вдъхна влагата от въздуха и си помисли колко много мразеше дъжда като дете, как мечтаеше за синьото и безоблачно небе на лятото, което винаги изглеждаше много кратко и далечно в Бастан. Ненавиждаше дъжда до такава степен, че си спомняше как по цели вечери стоеше и го гледаше през замъглените от дъха си стъкла, бършеше ги с ръкава на пуловера и мечтаеше да се махне оттам, да избяга от това място.

– Какъв студ! – възкликна Джеймс. – Да се прибираме.

Амая затрепери под палтото, но вместо да тръгне навътре по улиците, спря за миг като вцепенена от незнаен зов и зави в обратна посока.

– Чакай малко – помоли.

– Мога ли да знам къде отиваш сега? – попита Джеймс, който я последва, опитвайки се напразно да я покрие с чадъра.

– Няма да се бавя, само искам да погледна нещо – отвърна Амая и се спря пред таблото на погребална агенция „Бастан“, сега затворена и потънала в мрак.

Отстъпи настрана, та уличното осветление зад гърба й да падне върху некролога, който същия следобед бе привлякъл вниманието й отдалеч. Сега знаеше защо. Дъщерите бяха избрали за некролога същата снимка, която си спомняше от антрето, онази, на която Лусия Агире доверчиво се усмихваше, облечена със същия раиран пуловер, в който я бе застигнала смъртта. Любима дреха, без съмнение от онези, които една жена смята, че й отива, че с нея изглежда красива, дрехата, която избира, за да позира за снимка, в която се докарва за някой мъж. Весела и привлекателна вещ, която не е замислена да умреш с нея, нито да служи за саван, в който ще се явява призракът ти. Не можеше да сбърка снимката, при все това прочете данните два пъти: Лусия Агире, петдесет и две годишна, дъщерите Марта и Мария, внуците и останалите роднини, споменаваше се дори енорията в Памплона, към която бе принадлежала. Тогава какво търсеше некролог на Лусия Агире в бастанско село?