Зовът на костите

– Не можех да спя, в хостела, където съм отседнал, има двайсетина младежи на ергенско парти – каза Ечайде, сякаш това обясняваше всичко. – Ами вие?

Амая се усмихна и през следващите двайсет минути му разказа за своите открития.

– И мислите, че е възможно да има и още?

Тя не отговори веднага.

– Нещо ми подсказва, че да.

– Можем да прегледаме за жертви на домашно насилие, подложени на ампутации – предложи Йонан, отваряйки лаптопа си.

– Прекалено общо – възрази Амая. – Като ампутация може да се тълкуват разрези или наранявания, а това, за жалост, е доста често срещано при подобни случаи. Освен това съм убедена, че в повечето от случаите, ако е имало ампутиран крайник и той е изчезнал, информацията е била премълчавана.

– Ами жертви, родени или живели в Бастан?

– Вече проверих, но мястото, където са родени жертвите, обикновено не се счита за съществено сведение и се споменава само в смъртния акт.

– Можем да тръгнем оттам. При вписването на починалите в Гражданския регистър би следвало да се отбелязва кога става дума за насилствена смърт – продължи Йонан, тракайки на компютъра си, докато Амая отпиваше от новото си кафе и се опитваше да стопли ръце в хартиената чаша. „Трябва да си донеса чаша“, помисли си и зарея поглед навън, в далечината, но прозорецът й върна само собственото отражение на фона на черната и все още непрогледна бастанска нощ.

– Погребалните агенции – просветна й изведнъж.

Йонан се обърна към нея в очакване.

– Моля?

– Семейството на Лусия Агире е поръчало некролог в погребално бюро „Бастан“. Не е рядко явление след смъртта да се издават некролози на починалите, да се поръчват заупокойни молитви, а някоя от жертвите, ако е родом от долината, да бъде погребана в родното си село, дори да не е живеела там в момента на смъртта си.

– В колко часа отварят? – запита помощникът й с очи върху часовника.

– Преди девет едва ли, но обикновено имат телефон за спешни случаи, който работи денонощно – отговори тя и отново погледна към прозореца, където далечно бледо сияние предвещаваше настъпването на утрото.

– Имам да свърша няколко неща тази сутрин, но ако мога, ми се ще да дойда с теб до погребалните агенции, мисля, че в Елисондо са две. Погледни дали няма и други в съседните села, но не им се обаждай, предпочитам лично да ги попитам, може би ще опресним паметта им.

Тя се качи в колата, без да съблича пухенката, и подкара бавно по пустите улици на отворен прозорец, за да не пропусне птичата врява призори. Като мина през „Чокото“, зави, за да влезе през задния вход на пекарната, която по това време трябваше да е затворена, и спря колата така, че фаровете да осветяват стената. С дебели аерозолни струи някой бе написал „МРЪСНА КУРВА“. Стоя там една минута, загледана в надписа, и колкото повече го четеше, толкова по-безсмислен й се струваше. Включи на задна и подкара към вкъщи. Завари Рос на вратата да си облича палтото. Сбогува се с нея, без да споменава за надписа в работилницата, влезе навътре в смълчаната къща, където всички още спяха, и усети как, за разлика от останалата част от сградата, където имаше газово отопление, температурата в дневната бе спаднала с няколко градуса на разсъмване. Коленичи пред камината и започна успокоителния ритуал по разпалване на огъня. Действаше механично, повтаряйки усвоената още в детството церемония, която винаги й носеше необясним покой. Когато пламъците плъзнаха по най-дебелите дънери, стана и погледна часовника, пресмятайки разликата с Луизиана. Извади джиесема си, потърси името на агент Дюпри в списъка и набра номера, усещайки как сърцето й спира и прескача един удар, стиснато като с клещи от страха, докато някой вътре в нея крещеше да затвори телефона, да не се обажда, точно преди топлият глас на агент Алойзиъс Дюпри да й отговори от някаква точка на Ню Орлианс.

– Добър вечер, инспектор Саласар, или трябва да кажа добър ден?

Амая въздъхна, преди да отвърне.

– Здравей, Алойзиъс. Тъкмо се развиделява – отвърна, опитвайки се да овладее треперенето, обхванало тялото й, въпреки огъня, който вече гореше в камината, подклаждан от сухите цепеници.

– Как си, инспекторке? – Гласът му долетя топъл и добронамерен, какъвто си го спомняше.

– Смутена, много неща наведнъж, може би прекалено много – призна тя.

Излишно бе да се опитва да лъже Дюпри, в края на краищата смисълът на тези сутрешни обаждания беше да прояви максимална откровеност, иначе щяха да бъдат безцелни.