Зовът на костите

– Лельо – извика тя, пристъпвайки към люлката.

– Извинявай, дъще, прекалено много стълби за моите колене – обади се Енграси, когато стигна до етажа.

Амая отстъпи настрана, за да й даде възможност да види потъмнялата дървена люлка. Лелята погледна изненадано люлката, после нея, без да знае какво да каже. Джеймс я заразглежда отблизо.

– Съвсем като нашата, абсолютно еднаква. Ако не беше слоят лак, който нанесох, нямаше да има разлика.

– Лельо, откъде взе онази, която беше у вас? – попита Амая.

– Моята майка ми я подари, когато се върнах от Париж и си купих новата къща. Помня, че я държеше в конюшнята, покрита с брезент, и аз й я поисках, за да си редя дървата в нея. Стори ми се красива с тази дърворезба, но не помня да е имало две. Сигурно са били ваши, на теб и на сестрите ти, и Хуанита ги е донесла тук, когато сте престанали да ги използвате.

Амая прекара пръсти по прашното дърво и изведнъж остра болка, прониза ръката й, сякаш я удари ток. Тя отскочи смаяно назад, при което Ибай се разплака, уплашен от писъка й.

– Амая, добре ли си? – приближи се разтревожено Джеймс.

– Да... – отвърна тя, разтривайки изтръпналата си ръка.

– Какво стана?

– Не знам, май ми се заби треска или нещо подобно.

– Дай да видя – настоя Джеймс.

След като огледа внимателно ръката, усмихнато отсъди:

– Нищо ти няма, Амая, може би е мускулен спазъм, като си протегнала ръката си.

– Сигурно – отвърна тя не особено убедено.

Лелята ги наблюдаваше навъсено откъм стълбата с изражението, което Амая добре познаваше.

– Добре съм, лельо – каза тя, опитвайки се гласът й да прозвучи успокоително. – Сериозно. Този таван е прекрасен.

– Фантастична къща, Амая, много по-хубава, отколкото си я представях – заяви Джеймс, който сияеше като дете и не спираше да се оглежда.

Тя кимна снизходително. Още от мига, в който се бе съгласила да посетят Хуанитаенеа, знаеше, че Джеймс ще се влюби в къщата, същата къща, в която тя бе идвала толкова често през детството си, но в спомените й представляваше низ от откъслечни видения като старинни фотографии, на които баба й винаги стои на преден план, а къщата – на втори, сякаш е само сцена, на която протича животът на нейната амачи Хуанита. Слезе по стълбите до средния етаж, слушайки как Джеймс обяснява на леля й как това място може да се преобрази.

Започна да обикаля стаите, отваряйки капаците на прозорците, при което промъкналото се между облаците слънце осветяваше помещенията и подчертаваше старинността на облицовките. Облегната на широкия перваз на прозореца, тя зарея поглед в далечината. Откри кулите на църквата „Свети Яков“, щръкнали над покривите, които изглеждаха като поръсени с перли от нощния дъжд и останали така заради влагата от река Бастан, влага, която проникваше в керемиди и кости с откраднато сякаш от морето усещане и която отразяваното от стъклата на прозорците бледо слънце нямаше да смогне да изсуши през целия ден. Ибай, отново спокоен, притвори клепачи и опря личице на гърдите й, почувствал топлата слънчева ласка. Амая го целуна по главата, вдъхвайки аромата на рядката му руса косица.

– Ти какво ще кажеш, миличък? Какво да отговоря на твоя айта, когато ме попита? Ти искаш ли да живееш в къщата на амачи Хуанита?

Амая погледна сина си и в същия миг той се усмихна точно преди да заспи.

– Тъкмо щях да те попитам – каза Джеймс, който я гледаше очарован от вратата на стаята. Какво каза Ибай?

Амая се обърна да го погледне.

– Каза да.

Джеймс обиколи още няколко пъти Хуанитаенеа, преди да склони да напусне къщата.

– Още сега ще звънна на Маноло Аспирòс. Мой приятел архитект, който живее в Памплона. С радост ще дойде да огледа къщата – обясняваше той на Енграси, докато отново заключваше катинара на импровизираната врата.

– Задръж го – каза лелята, когато той й подаде ключа, – ще ти трябва, ако ще я показваш на този твой приятел архитект. Пък и що се отнася до мен, тя вече е ваша. При първа възможност ще идем при нотариуса и ще го оформим на хартия.

Джеймс се усмихна и показа ключа на Амая.

– Ключът от новата ни къща, скъпа.

Амая поклати глава, преструвайки се, че не споделя възторга му, и се отдалечи на няколко крачки, за да огледа фасадата. Името, Хуанитаенеа, беше издълбано в камъка над вратата, а над него изпъкваше шахматният герб на Бастан. Усетила някакво движение зад гърба си, тя се обърна навреме, за да види сбръчканото лице, което напразно се опитваше да се скрие между коловете, за които бяха привързани насажденията в градината. Лелята застана до Амая и извика:

– Естебан, това са моите племенници.

Мъжът се изправи, гледайки ги малко враждебно. Вдигна ръка с едри пръсти и без да продума, възобнови работата си.

– Май не му допаднахме особено.

– Не му обръщайте внимание, стар човек, вече е пенсионер и от двайсет години обработва земята. Когато вчера му се обадих да му кажа, че вие ще бъдете новите собственици, усетих, че не се зарадва много на новината. Сигурно се бои, че няма да може да работи повече в градината.