Сега девойката се намираше само на два метра от нея, седеше усмихната на ръба на малкото мостче, а краката й галеха водната повърхност с леко шляпане. Тя погледна пистолета, който Амая стискаше с две ръце, и изкриви презрително устни.
– Това няма да ти е от полза, за да виждаш, ти трябва светлина.
Амая не сваляше очи от нея, докато в съзнанието й се оформяше мисъл. „Трябва ми светлина“, мина й през ума.
– Нова светлина – добави девойката и без да поглежда Амая, стана и измина на бос крак разстоянието до малък вързоп, в който, изглежда, държеше вещите си.
Напук на заповедта, която крещеше вътре в нея, Амая се наведе напред, за да я проследи с очи над тесния ръб на мостчето, но вече не я виждаше, дори й се стори, че никога не е била там.
– Мамка му! – прошепна тя, останала почти без дъх, оглеждайки се все още с пистолет в ръка. Погледна към небето и осъзна, че само след час съвсем ще се стъмни. Не носеше часовник, а този на мобилния й телефон мигаше, цифрите танцуваха лудешки, без да показват нищо. Прибра оръжието си и затича към края на гората с джиесема в ръка, докато чертичките за покритие не й показаха, че вече може да се обади.
– Тъкмо ви звънях, шефке, здравейте. Постигнах известен успех в погребалните бюра по въпроса с жените, родени в Бастан и починали от насилствена смърт, освен това ми разказаха и цял куп доста интересни неща.
Амая го остави да говори, докато възстановяваше дишането си.
– После ще ми разкажеш, Йонан, намирам се на черния път на отклонението вдясно, където говорихме с горските стражари, помниш ли?
Той като че ли се поколеба.
– Добре, ще изляза с колата на шосето, за да ме видиш. Донеси твоя комплект за работа на терен, синя лампа и спрей луминол.
Затвори телефона и отново набра.
– Падуа, обажда се Саласар – каза тя още преди да я е поздравил. – Имам един въпрос. Когато откриха костите в пещерата Ари Саар, обработиха ли местопрестъплението?
– Да, всички останки бяха събрани, надписани, заснети и обработени, само че без ДНК за сравнение не се стигна до никакво заключение, освен, както знаете, в случая с Йоана Маркес.
– Нямам предвид останките, а местопрестъплението.
– Това не беше никакво местопрестъпление или поне беше вторично. Костите бяха нахвърляни безогледно и прекалено безразборно, за да се предположи човешка дейност. Всъщност отначало помислихме за диви зверове заради следите от ухапвания и разположението на останките, докато съдебномедицинският анализ не установи, че ухапванията съответстват на човешки зъби, както и факта, че всички кости са от ръце, и то женски. Пещерата, разбира се, беше претърсена и заснета, но нищо не подсказваше, че това е основното местопрестъпление. Взеха мостри от пръстта, за да се изключат скрити погребения или наличие на кадаверин, което би доказало разлагането на труп там.
Били са старателни, помисли Амая, но не колкото нея.
– Само още едно нещо, лейтенант. Знаете ли дали убитата жена от Логроньо е имала близки роднини? Какво е станало с трупа?
– Чули сте ме, както виждам – възкликна Падуа въодушевено.
– Да, и вече започвам да съжалявам – отвърна тя почти на шега.
– Не, нямам представа, но ще се обадя на полицаите от Логроньо, с които разговарях, да видим какво ще ми кажат. Щом науча нещо, ще ви позвъня.
Младши инспектор Сабалса хвърли един поглед на часовника си, докато стоеше и гледаше навън през широките прозорци на участъка, наблюдавайки джипа, който приближаваше по входната алея след бариерата. Колата направи няколко странни маневри, а като тръгна по лекия наклон към паркинга, угасна и шофьорът направи няколко опита да я подкара отново и да стигне до местата, запазени за посетители. Когато автомобилът спря, вратата от другата страна на шофьора се отвори и оттам излезе слабичко момче, облечено в джинси и пухено яке в червено и черно. От вратата на водача с доста усилия се измъкна мъж, не по-дебел от момчето, но малко по-висок и някъде към четиресет и пет годишен. Двамата се запътиха към главния вход и Сабалса забеляза, че стоят постоянно отделени един от друг, като че ли помежду им имаше невидим и непреодолим парцел, който ги държеше на точно определено разстояние. Той притвори очи, разпознавайки усещането за отдавна научен урок – че не разстоянието е това, което разделя родителите от децата им. Ето че Бенят Салдуа пристигна заедно с баща си, нямат друг заподозрян по случая до момента, а легендарната полицайка има по-важни неща за вършене, вместо да дойде да го разпита. Когато влязоха под стряхата, двамата изчезнаха от погледа му и той се втренчи в телефона, чакайки обаждането.
– Младши инспектор Сабалса, тук са господин Салдуа и синът му, казват, че имали уговорена среща с вас.
– Сега слизам.