Зовът на костите

– Искам да ти кажа, че има битки, които са загубени още преди да ги започнеш, че понякога е по-добре да не надигаш глас днес, за да го надигнеш утре, че е много смело и похвално да воюваш за това, в което вярваш, за всякакъв вид правда, но трябва да умееш да правиш разлика, защото, когато се сблъскаш с нетолерантността, фанатизма или глупостта, по-добре е да отстъпиш, да се оттеглиш и да запазиш силите си за кауза, която си струва.

– Аз съм на седемнайсет години – каза момчето, като че ли ставаше дума за болест или за присъда.

– Потърпи и се махни оттук при първа възможност, махни се от тази къща и заживей своя живот.

– Вие това ли направихте?

– Точно това не направих.

13

Макар че небето над короните на дърветата все още беше далеч от притъмняването, като навлязоха в гората, светлината чувствително намаля. Вървяха бързо с двете метални куфарчета, които Амая помагаше на Ечайде да пренесе, и си светеха с мощните фенерчета от комплекта. Минаха по каменното мостче и тръгнаха нагоре по хълма към голямата скала.

– Ето тук, отзад – обяви Амая и насочи лъча към входа на пещерата.

Целият процес им отне не повече от петнайсет минути. Предварително заснемане, напръскване на стената с чудото, наречено луминол, предизвикало истинска революция в съдебномедицинската наука, защото даваше възможност да се открият следи от кръв, които реагираха, катализирайки окисляването, и ставаха видими на светлина с дължина на вълната, различна от нормалната, нещо толкова просто, колкото биолуминесценцията, наблюдавана при светулките и при някои морски организми. Сложиха си оранжевите очила, които щяха да неутрализират синята светлина, за да могат да виждат, когато угасяха фенерчетата. За да запалят „нова светлина“.

Амая усети спазъм на гърба, неприятно и същевременно еуфорично усещане пред увереността, че са открили края на нишката, която трябва да дръпнат. Тя отстъпи няколко крачки назад, докато показваше на Йонан на каква височина да държи светлината, която правеше надписа видим, и засне няколко пъти мястото върху скалата, където едно чудовище бе написало с кръв: Тартало.

Младши инспектор Ечайде вървеше безмълвен до нея по обратния път към колите. Под короните на дърветата се бе смрачило напълно, вятърът шибаше клоните, предизвиквайки страховит шум, изпълнен с пращене и пукане на огъващо се дърво. От време на време на небето проблясваше мълния, която известяваше иззад планините завръщането на духа на върховете. Въпреки тътена Амая почти чуваше мислите на младши инспектора; при всяка крачка той я поглеждаше с очи, натежали от въпроси, които обаче не задаваше на глас.

– Изплюй камъчето, Йонан, иначе ще се пръснеш.

– Йоана Маркес е била убита преди тринайсет месеца на няколко километра оттук, а ампутираната й ръка се появи в тази пещера, където някой е написал Тартало, същото послание, което Киралте бе оставил на стената в килията си, преди да последва Медина в ада.

– И това не е всичко, Йонан – каза Амая и спря, за да го погледне. – Същото послание е оставил и един престъпник от затвора в Логроньо, който се самоубил, след като очистил жена си. Всички жертви са открити с ампутирана ръка, която е изчезнала, освен в случая с Йоана – нейната била сред костите, намерени от жандармерията в тази пещера – добави тя и отново закрачи.

След няколко секунди мълчание, през които като че ли асимилираше информацията, Йонан попита:

– Мислите ли, че тези типове са се наговорили?

– Не, не мисля.

– Но мислите, че по някакъв начин всички те са донесли отрязаните от тях крайници дотук?

– Някой ги е донесъл, но не са били те; освен това не мисля, че те са извършили ампутацията. Говорим за грубияни, агресивни алкохолици, хора, които се поддават на най-низките си инстинкти и въобще не ги е грижа за нищо.

– Говорите за трето лице, което се е намесвало във всички престъпления, но за да ги прикрива, така ли?

– Не, Йонан, не за да ги прикрива, а за да ги подстрекава, човек, който е имал такава власт над тях, че да ги накара първо да извършат престъплението, а после да се самоубият, като е отнасял трофей от всеки мъртвец и е подписвал всичките случаи с името си: Тартало.

Йонан рязко спря и Амая се обърна да го погледне.

– Всички сме били на грешен път, как е възможно да съм бил толкова глупав, та то е ясно като бял ден...

Амая го изчака. Тя познаваше Йонан Ечайде, полицай с две висши образования, по антропология и по археология, нестандартен полицай, с нестандартни гледища, който в никакъв случай не беше глупак.