Зовът на костите

Ириарте гледаше хлапака, възхитен на речовитостта му и от страстта, с която излагаше аргументите си. Беше хвърлил едно око на блога му, но начинът, по който говореше това момче, разкриваше буден и подреден ум. Запита се доколко е и борбен, до каква степен болката и гневът на един юноша могат да полетят като стрела към най-разнородните обществени слоеве, настоявайки за справедливост, от каквато всъщност се нуждаеше самият той, защото Бенят Салдуа преживяваше най-жестоката несправедливост: озлоблението на бащата, смъртта на майката, самотата на блестящия ум.

И докато го слушаше как описва историята на аготите от Арискун, реши, че не, че страстта на Бенят Салдуа пламти само в душата му, че пред него стои само едно уплашено дете, което търси обич, ласка, разбиране и най-важното – а това го отхвърляше като заподозрян, – че то е самотно, толкова самотно, че на човек му дожаляваше да го гледа как защитава такива възвишени идеали с потрошено от бой тяло.

Бенят говори, без да спира, в продължение на двайсет минути, а Ириарте го слушаше, поглеждайки от време на време към Сабалса, който бе влязъл и бе останал да слуша до вратата, сякаш се боеше да не го прекъсне. Когато Бенят млъкна, Ириарте си даде сметка, че не си е записал почти нищо от неговия разказ. Вместо това бе надраскал на листа поредица от плетеници както обикновено, когато разсъждаваше.

Сабалса пристъпи напред и застана пред момчето.

– Баща ти бие ли те? – попита той трогнат, може би заразен от почти фанатичната словоохотливост на хлапето, но въпросът стопи мостовете, които то сякаш бе прехвърлило между присъстващите.

Като цвете, което се затваря при силен студ, момчето отново се сви в себе си.

– Ако те бие, ние можем да ти помогнем. Нямаш ли други близки, чичовци, братовчеди?

– Имам един братовчед в Памплона.

– Не може ли да се пренесеш при него?

Момчето вдигна рамене.

– Бенят – продължи Ириарте, – независимо от това, което младши инспектор Сабалса каза на баща ти, истината е, че ако отричаш малтретирането, никой не може да ти помогне. Единственият начин да направим нещо за теб е, ако признаеш, че те бие.

– Благодаря – каза хлапакът едва чуто, – но паднах.

Сабалса изпръхтя звучно, с което показа възмущението си и си спечели укорителен поглед на Ириарте.

– Добре, Бенят, паднал си, но дори да е така, трябва да те види лекар.

– Вече си записах час за утре в моя здравен център.

Ириарте се изправи.

– Добре, Бенят, радвам се, че се запознахме – заяви той и му подаде ръка.

Момчето внимателно протегна своята.

– Но ако някой път промениш решението си, звънни и попитай за мен или за младши инспектор Сабалса. Ще ида да видя как е баща ти. Ако искаш, изчакай го тук, той не може да шофира, така че младши инспектор Сабалса ще ви закара до вас.

Ириарте влезе в чакалнята, където бащата на Бенят хъркаше здраво, седнал на края на стола, за да подпре главата си на стената. Събуди го най-безцеремонно.

– Приключихме разговора със сина ви, научихме много полезни неща.

Мъжът го погледна недоверчиво и се изправи на крака.

– Вече сте приключили?

– Да – отвърна полицаят, но изведнъж реши друго: не, не бяха приключили. Той се изправи пред мъжа, преграждайки пътя му.

– Синът ви е много умно и добро дете, ако чуя, че пак сте му посегнали, ще си имате работа с мен.

– Не знам какви ви ги е наговорил, той много лъже...

– Разбрахте ли какво ви казах? – настоя Ириарте.

Мъжът сведе глава. Както обикновено: тези, които налитаха на жени и деца, рядко дуеха мишци пред по-силни от тях. Той заобиколи Ириарте и напусна чакалнята, но когато излезе, инспекторът си помисли, че не се чувства по-добре, и знаеше защо: интуицията му подсказваше, че предупреждението му не е достатъчно.

Сабалса ги закара до Арискун в мълчание, заслушан в дишането на своите спътници, които се возеха напрегнати като чужди хора или като врагове. Когато стигнаха до входа на голяма самотна къща в покрайнините на селото, мъжът слезе от колата и тръгна към дома си, без да поглежда назад; хлапакът се позабави няколко секунди и Сабалса помисли, че може би иска да му каже нещо. Изчака, но момчето мълчеше, седеше в колата, гледаше към къщата и не се решаваше да слезе.

Сабалса загаси двигателя, включи аварийните светлини и се обърна да го погледне.

– Когато бях на твоите години и аз имах проблеми с баща си, проблеми, подобни на твоите.

Бенят го погледна, сякаш не разбираше за какво му говори.

– Пребиваше ме от бой.

– Защото сте гей?

Сабалса зяпна, смаян от прозорливостта на момчето, и накрая отговори:

– Да речем, че баща ми не ме приемаше такъв, какъвто бях.

– Не е моят случай, аз не съм гей.

– Това е най-малкото, причините нямат значение, виждат те различен и те мачкат.

Момчето се усмихна горчиво.

– Знам какво ще ми кажете, че сте се борили, че сте държали на своето и че с времето всичко се е оправило.

– Не, не се борих, не държах на своето и с времето нищо не се оправи, той не ме приема – отговори Сабалса; „аз също“, добави сам наум.

– Каква е поуката тогава? Какво искате да ми кажете?