Зовът на костите

Входът на пещерата беше достатъчно широк, за да влезе, без да се навежда. Извади от джоба си мощно светодиодно фенерче, но следвайки инстинкта си, измъкна и пистолета си от кобура. Стиснала глока и фенера с две ръце, тя навлезе в пещерата, която извиваше леко надясно и описваше „s“, преди да се разтвори в просторна зала от близо шейсет квадратни метра с почти правоъгълна форма, стесняваща се към дъното, където образуваше природна фуния, издълбана в скалата. Неравният по височина таван достигаше до четири метра в най-високата си точка, а в най-тясната отсечка я принуждаваше да върви приведена. Вътре беше студено и сухо, може би с няколко градуса по-хладно отколкото навън, и миришеше на пръст и на нещо сладникаво, което й напомни за органични отпадъци. Огледа стените и пода; те бяха видимо чисти, без остатъци от какъвто и да е вид, но пръстта тук-там изглеждаше разровена. В най-близката до входа част, където подът беше по-влажен, откри следи от стари стъпки и толкова. Обходи повторно стените с мощния светлинен лъч и излезе от пещерата. Прибра оръжието и фенера, усещайки как гърбът й трепери. Върна се към голямата скала, сочеща входа, стъпи върху камъка и видя мястото, където Мари бе зърнала странния мъж. Слезе до брега на потока и следвайки течението му, обиколи хълма до мястото, откъдето се бяха изкачили тогава тримата с Рос и Джеймс. В спомените й склонът беше по-стръмен, но разпозна площадката от рядка трева, където Рос бе спряла да почине. Оттам пътеката изглеждаше разчистена от бодливия улекс и се разширяваше подканващо, сякаш някой бе минавал наскоро по нея. Тя тръгна нагоре по лекия наклон, като с всяка стъпка се чувстваше все по-нервна и напрегната, струваше й се, че хиляди очи я дебнат и че някой се мъчи да сдържи смеха си. Когато се добра до върха, изпита невероятно облекчение, че там няма никого. Приближи се до грамадната каменна маса и с изненада видя, че върху нея има голямата купчина различни на вид камъчета. Върна се, проклинайки, до пътеката, взе едно продълговато камъче и го постави при другите, докато обхождаше с очи пейзажа над дървесните корони. Всичко тънеше в покой. След малко се огледа, усещайки се малко глупаво, и заслиза към пътеката, по която бе дошла. За миг се изкуши да погледне назад, но гласът на Росаура отекна в съзнанието й. „Трябва да излезеш, както си влязла, а ако си с гръб, никога не бива да се обръщаш и да поглеждаш назад.“ Докато вървеше, се питаше какво бе очаквала да открие и дали това бе искал да каже Дюпри. Измина обратния път до каменния брод и тогава забеляза нещо. Отначало й се стори, че мярва някакво момиче, но като се загледа, установи, че покритите със зелен мъх скали и проблясъците на слънцето между дърветата я бяха подвели. Стъпи с единия крак върху малкото мостче, отново погледна и този път я видя. Беше около двайсетгодишна и седеше на няколко метра от моста върху един от хлъзгавите камъни край потока толкова близо до водата, че изглеждаше невъзможно да е стигнала дотам, без да се намокри. Беше наметната с кожух, но отдолу носеше къса рокля, под която се показваха дългите й бедра, и въпреки студа краката й бяха потопени във водата. Гледката й се стори хем красива, хем тревожна и кой знае защо посегна към глока. Девойката я погледна, усмихна се чаровно и вдигна ръка за поздрав.

– Добър ден – каза тя и гласът й прозвуча като песен.

– Добър ден – отвърна Амая, усещайки се леко смешна. Явно беше някоя туристка, слязла до потока, за да погази във водата.

„Да, бе, сама сред гората, при шест градуса температура и стъпила в ледената вода“, присмя се сама на себе си. Стисна още по-здраво дръжката на пистолета и го измъкна полека от кобура.

– Дар ли дойдохте да оставите? – запита момичето.

– Моля? – прошепна изненадано Амая.

– Вече знаете, да оставите дар на дамата.

Амая не отговори веднага. Гледаше девойката, която не сваляше очи от нея и разресваше с малко гребенче дългите си коси, сякаш присъствието на Амая не я вълнуваше ни най-малко.

– Дамата предпочита да донесете камък от вкъщи.

Амая преглътна слюнката си и навлажни устни, преди да заговори.

– Ами... всъщност не дойдох за това. Аз... търсех нещо.

Момичето не й обръщаше много-много внимание. Продължаваше да се реши старателно, с влудяващо усърдие, което скоро започваше да изглежда хипнотизиращо.

Капка студена пот се плъзна по тила й и я накара отново да се върне на земята и да забележи как светлината бързо чезне зад планините. Едва ли беше повече от три-четири часа следобед, но тя се запита откога ли стои и зяпа момичето. В същия миг в далечината отекна гръм и вятърът там горе разлюля короните на дърветата.

– Вече идва...

Гласът прозвуча толкова наблизо, че Амая се стресна, загуби равновесие и падна на колене. Разтреперана, насочи пистолета си по посока на гласа, досами нея.

– Но не си открила каквото търсеше.