Зовът на костите

– Както споменах, вътрешността на костта беше доста добре запазена, поради което нямаше проблеми да се направи обичайният ДНК анализ като част от доказателствения материал. Знаете, че при непозната ДНК автоматично се прави проверка в базата с ДНК данни CODIS. – Докторът спря и въздъхна. – Тук идва изненадващата част. Рутинната проверка показа съвпадение.

– Съвпадение с някой, който фигурира в базата данни? Но това е невъзможно, току-що ми казахте, че костите са на сто и петдесет години и че са от новородено дете... Няма начин негова ДНК да присъства в CODIS.

– На плода не, но на негов родственик – да. Открихме съвпадение от двайсет и пет процента с вас самата.

Амая погледна въпросително комисаря.

– Така е – потвърди той. – Докторът веднага ме уведоми и аз му наредих да повтори процеса отначало и при най-голяма поверителност. Първите тестове бяха направени в Насертик, лабораторията, с която обикновено работим; предвид резултатите изпратихме мострите в лабораториите в Сарагоса и Сан Себастиан с идентичен резултат.

– Това означава...

– Това означава, че костите, подхвърлени при оскверняването на църквата в Арискун, са принадлежали на ваш родственик, че невръстното създание е ваш предшественик отпреди четири или пет поколения.

Амая отвори папките и жадно зачете. Както докладът, изпратен от Сарагоса, така и този от Сан Себастиан бяха подписани от съдебни лекари, които бяха авторитет в тази област.

Мозъкът й работеше на пълни обороти, попиваше данни и градеше нови заключения въз основа на предишните. Междувременно комисарят и съдебният лекар продължаваха да разговарят, но тя не чуваше почти нищо друго освен гласа, който повтаряше в главата й: „Няма случайности“, „за всичко си има причина“.

„Изборът на жертвата никога не е случаен“, „как започна всичко“, почти чуваше тя Дюпри.

– Трябва да се обадя по телефона – каза на глас, прекъсвайки Сан Мартин.

Комисарят се обърна към нея учудено, без да крие изненадата си. Амая го погледна решително и непоколебимо.

– Ще продължим разговора, господин комисар, но първо трябва да се обадя по телефона.

Комисарят даде разрешението си, кимвайки с глава. Тя стана, взе джиесема си и излезе в коридора. Ечайде отговори тутакси.

– Как сте, шефке, как мина?

– Добре, Йонан. Искам да ми отговориш на един въпрос. Ако трябва да провериш или ти е нужно повече време, казвай, но трябва да бъдем сигурни.

– Разбира се – отговори той много сериозно.

– Става дума за майру-бесо. Ти ми каза, че това са кости от мъртви деца, преди да бъдат кръстени. Има ли някакво сведение да са били използвани ръце на възрастни индивиди? Жени или мъже?

– Няма нужда да проверявам. Категорично не. Невъзможно е, защото мистично-магическата природа на майру-бесо произтича именно от обстоятелствата. От едната страна е, че не са били кръстени. Това може да се случи и при възрастен човек, макар да е малко вероятно в онези времена, когато кръщенето е било не само църковна, а и социална и културна норма, тъй като показвало принадлежност към определена група. Ако не си християнин, значи си евреин или мюсюлманин и точно оттам идва думата майру или моро¹⁶ – презрително прозвище на мюсюлманите, тоест не християнин. А от другата страна е възрастта: трябвало да бъде от зародиш, от пометнато или мъртвородено бебе или от бебе в първите месеци живот. Църквата имала непоклатими правила в това отношение и не кръщавала болните или умиращите деца, така че обикновено новородените бивали кръщавани час по-скоро, да не би заради изключително високата детска смъртност да си отидат преди това и да бъдат погребани в подножието на някое разпятие или извън стените на гробището при самоубийците и убийците. Но така или иначе, няма начин да е от възрастен човек. Според поверието душата на новороденото още блуждае и именно периодът, през който тя витае между двата свята, вдъхва магическите свойства на майру-бесо. Това е по отношение на оскверняването на трупа и използването на ръката му, но и в нормални условия му се приписвали специални качества. Смятало се, че духовете на децата, починали, преди да бъдат кръстени, не можело да отидат на небето, нито в ада, нито да се върнат в преддверието на рая, откъдето били излезли, така че оставали в дома на родителите си като пазители на домашното огнище. Документирано е, че понякога семействата запазвали люлката на детето или му отреждали място на трапезата, дори слагали чиния с храна. Дрехите или името му не се давали на следващото братче или сестриче, защото първоначалният им собственик си ги искал и отнасял и другото дете в гроба; освен това се отнасяли към него с уважение, духът на майру носел на къщата благодат, изпълвал я с радост, играел си с братята и сестрите си, които според народните вярвания можели да го видят, докато те самите още блуждаели от раждането до двегодишна възраст горе-долу. Така обяснявали игрите, бърборенето и усмивките, които бебетата отправят към някого, който като че ли само те виждат.

16Мавър (исп.). – Б. пр.

Амая въздъхна.

– Гледай ти...