– Само в случай на съвпадение между костните мостри и петте жертви, които имаме за момента.
Нарочно натърти на „имаме“. Ако го накараше да се почувства част от разследването и ако съдията беше поне наполовина толкова честен, колкото се славеше в съдилищата, щеше да се почувства отговорен да въздаде справедливост за жертвите, което беше важното всъщност.
– Вие ли взехте мострите, с които разполагате?
– Да.
– Спазихте ли процедурата?
– Да, най-грижливо. Във всеки случай няма да имаме проблеми, сестрата и лелята на жертвите дадоха мострите по своя воля, освен това ги накарах да подпишат документ за доброволно преотстъпване.
– Не бих искал да вдигам ненужна пушилка, докато нямаме нещо по-необоримо; не е тайна, че съдилищата не могат да се похвалят с голяма дискретност.
Амая се усмихна: беше казал „нямаме“; сега вече беше сигурна, че ще даде разрешението.
– Пипам изключително предпазливо, уверявам ви. Само един от най-доверените ми сътрудници е в течение и възнамерявам да се обърна към чужда лабораторията за анализите.
Съдията помисли няколко секунди, докато разсеяно рисуваше с пръсти линията на челюстта си, жест, който Амая намери за мъжествен и невероятно чувствен.
– Утре сутринта ще подпиша заповедта – обяви той. – Продължавайте все така, добра работа вършите. Информирайте ме за всяка ваша стъпка, важно е, в случай че се наложи да ви защитя... и...
Той спря за миг, като отново я погледна по онзи начин.
– Моля ви, вечеряйте с мен – помоли се шепнешком.
Тя го погледна изненадано, защото много умееше да съставя поведенчески профили, да тълкува невербалния език, да разпознава кога някой лъже или е нервен, и в този миг разбра със сигурност, че пред нея седи не съдия, а влюбен мъж.
В този момент мобилният й телефон звънна. Тя го извади от джоба си и видя изписано името на Флора, което само по себе си беше доста необичайно. Флора никога не й се обаждаше, дори за Коледа или за рождения й ден; предпочиташе да праща картички, безупречни и официални като самата нея.
Амая погледна объркано Маркина, който чакаше с интерес отговора й.
– Извинете ме, трябва да се обадя – каза тя, стана и излезе на улицата, за да чува далеч от растящия шум в бара. – Флора.
– Амая, обадиха се от клиниката. Явно е станало нещо много сериозно с
Амая мълчеше.
– Чуваш ли ме?
– Да.
– Директорът каза, че получила пристъп и наранила един санитар.
– Защо ми се обаждаш, Флора?
– О, не бих го направила, повярвай, ако ония тъпаци не бяха позвънили в окръжната полиция.
– Обадили са се в полицията? Колко сериозно е било нападението? – попита Амая, докато в съзнанието й нахлуваха картини, които смяташе за прокудени.
– Не знам – каза Флора с тона, който използваше, когато някой злоупотребяваше с търпението й. – Казаха ми само, че полицията е там и да отидем час по-скоро. Аз тръгвам, но колкото и да бързам, ще пристигна най-рано след два часа.
Амая въздъхна примирено.
– Добре, качвам се на колата. Кажи им, че ще съм там след малко повече от половин час.
Тя влезе отново в бара, който през последните петнайсет минути се бе напълнил, и се запровира между клиентите към съдията.
– Господин съдия – каза, доближавайки се до него, за да я чуе, – налага се да тръгна, изникна нещо спешно – обясни.
Изведнъж й се стори, че е прекалено близо и отстъпи крачка назад, взимайки палтото си от облегалката на високия стол.
– Ще ви изпратя.
– Не е нужно, колата ми е съвсем близо – обясни тя.
Но той вече бе станал и вървеше към вратата. Амая го последва и докато излизаха, забеляза как я оглеждат жените от групата. Тя наведе глава и забърза след Маркина.
– Къде сте паркирали?
– Ей там, на главната улица – отвърна.
Съдията се усмихна леко, взе палтото от ръцете й и го задържа, за да се облече.
– Щом седна, веднага ще го съблека.
Тогава той го наметна на раменете й и ръцете му като че ли се задържаха там повече от необходимото. Не продума, докато стигнаха до колата. Амая отвори вратата, хвърли вътре палтото и седна.
– Лека нощ, господин съдия, благодаря за всичко, ще ви държа в течение.
Той се наведе към отворената врата и попита:
– Кажете ми, ако не ви се бяха обадили, щяхте ли да приемете?
Тя забави отговора си няколко секунди.
– Не.
– Лека нощ, инспектор Саласар – каза той и бутна вратата.
Амая запали мотора, излезе на шосето и се обърна да погледне. Маркина вече го нямаше, което я изпълни с необяснима празнота.
16
Психиатричната клиника „Санта Мария де лас Ниевес“ се намираше в отдалечена от града незалесена местност, на възвишение, оборудвано с мерки за безопасност. Те започваха с висок зид в затворнически стил, който декоративните дръвчета, металната решетка на вратата, кабинката на пазача, бариерата за достъп на коли и камерите за наблюдение не успяваха да смекчат. Място, предназначено сякаш за съхранение на голямо съкровище, а зад стените му се криеха само разстроените умове на неговите пациенти.
Патрулната кола пред входа предупреждаваше за присъствието на полиция. Амая свали стъклото достатъчно, за да покаже значката си. Полицаят я поздрави нервно и тя му се усмихна.
– Кой ръководи операцията?