Читаем Зовът на костите полностью

– Инспектор Айеги, госпожо.

Беше извадила късмет. Не познаваше много полицаи от участъка в Естеля, в чиято юрисдикция се намираше клиниката, но с инспектор Айеги се бе засичала преди години; беше добър полицай, малко от старата школа, но честен и коректен.

За пръв път влизаше в „Санта Мария де лас Ниевес“. Съдебната заповед беше пределно ясна – майка й трябваше да постъпи в строго охранявано психиатрично заведение. Флора се бе погрижила за всичко и трябваше да признае, че клиниката бе на равнището, което можеше да се очаква от Флора, и изобщо не се вместваше в представите на Амая за строго охранявано психиатрично заведение; предполагаше, че това е най-доброто, което можеше да се купи с пари. До входа се стигаше през френска градина, а като пристъпи прага, се озова в широк вестибюл, почти като в хотел, с тази разлика, че вместо момиче на регистратурата имаше санитар в бяла униформа. Амая се приближи към плота и тъкмо се канеше да се представи, когато от един страничен коридор се появи почти тичешком униформен полицай.

– Инспектор Саласар?

Тя кимна.

– Елате с мен.

Още с влизането си установи, че инспектор Айеги си е присвоил луксозния кабинет: беше се настанил зад бюрото и говореше по телефона. В дъното някакъв мъж на средна възраст и много унил на вид се подпираше на декоративната стена пред камината – прогоненият директор, предположи Амая. Щом я видя да влиза, той услужливо се приближи към нея и се представи.

– Госпожице Саласар, съжалявам, че трябва да се запознаем при такива обстоятелства – ръката, която й подаде, беше неочаквано силна.

– Инспектор Саласар – поправи го тя вместо поздрав, – от окръжната полиция.

Не пропусна да забележи недоволния поглед, който директорът отправи към инспектор Айеги, нито напрежението, което сякаш пробягна през тялото му.

След размяната на поздрави той отстъпи крачка назад и целият му обяснителен порив като че ли се сведе само до намерение. Гледаше я безмълвно и въртеше ръце една в друга в явен жест на самоотбрана.

Инспектор Айеги затвори телефона и излезе иззад бюрото.

– Елате с мен, госпожо инспектор – каза той, хвана я приятелски подръка и я поведе по коридора, като не забрави да затвори вратата зад себе си пред облекчения поглед на директора. – Как сте, госпожо инспектор? – поздрави я той. – Този човек е в състояние на шок, предполагам, защото по-често, отколкото бих искал, ми се налага да разговарям с психиатри и винаги оставам с впечатление, че са леко неуравновесени – усмихна се той.

Заведе я до регистратурата и до вратата на асансьора, без да спира да говори.

– Според него всичко е станало към седем и половина вечерта. Пациентката гледала телевизия, след като вечеряла в стаята си, и докато един от санитарите й помагал да си легне, понеже се нуждаела от помощ, измъкнала изпод възглавницата си остър предмет и го пробола в слабините, с което на мига предизвикала силен кръвоизлив. За щастие, санитарите тук са снабдени с паник гривна, подобна на тази, която носят жертвите на домашно насилие, за да предупреждават при нападение. Натиснал бутона и колегите му дотичали след секунди. Оказали му първа помощ. Добре, че психиатрите учат и медицина, та човекът ще отърве кожата, но е много зле.

Амая го гледаше, без да мига, докато се качваха с асансьора до третия етаж.

– Оттук – посочи той широк и добре осветен коридор.

Двама униформени полицаи разговаряха пред една стая без никакъв отличителен белег, ако не се смяташе червено-бялата лента за ограничаване на достъпа. Инспектор Айеги спря на няколко метра от вратата.

– Пациентката е била обездвижена, седирана и преместена на безопасно място. Нека дадем още десет минути на директора да се съвземе и той сам ще ви обясня всичко около прилаганото лечение и медицинските аспекти на своите действия – каза той идва ли не извинително. – Засега не можем да влизаме в стаята. Още снемат отпечатъци, но ви уверям, че това е строго охранявано лечебно заведение, независимо от мокета по коридорите и костюмираните лекари, а използваният предмет не е самоделно направен като тези, които се срещат по затворите. Той е бил внесен отвън, някой трябва да й го е дал, а когато на опасен психично болен човек се връчва оръжие, това се прави с определена цел.

Амая гледаше към отворената врата като привлечена от празното пространство.

– За какъв предмет става дума?

– Още не сме сигурни, някакъв вид режещо шило, подобно на шило за лед, или резец, но с тънко острие. – Той даде знак на един от униформените до вратата. – Донесете ми оръжието, използвано при нападението.

Полицаят се върна почти веднага с куфарче за събиране на проби и извади отвътре плик, в който имаше нещо на пръв поглед подобно на къс нож. Амая го засне с телефона си, но светкавицата се отразяваше в найлона и не позволяваше подробен оглед.

– Може ли да го извадите от плика? – попита.

Перейти на страницу:

Похожие книги