Зовът на костите

– Разбира се – отвърна директорът и вдигна телефона едва ли не с облекчение, че има с какво да се занимава, за да се отърве от укоризнения поглед на Флора.

Белотата в стаята бе нарушена единствено от петното кръв на пода, по което почти можеше да се установи формата на бедрата на санитаря. Експертите от научна полиция, в бели предпазни облекла с качулка и калцуни върху обувките, бяха почти незабележими в помещението, докато единият се обърна и тръгна към тях.

– Много ми е приятно, че пак се срещаме, инспекторе – поздрави.

Като се вгледа по-добре, Амая разпозна една от криминоложките, които помагаха при откриването на трупа на Лусия Агире.

– Извинете – каза Амая, мъчейки се да си спомни името й. – Не ви познах в това облекло.

– Също като в криминалните разследвания по филмите, нали? – пошегува се жената. – Суперкрасиви и с развети коси насред местопрестъплението.

– Какво открихте? – прекъсна я нетърпеливо Айеги.

– Нещо много интересно – каза младата криминоложка и се обърна към стаята. – Имаше няколко кървави отпечатъка по тръбите на леглото, които показват, че го е дърпала силно. Като го поместихме, открихме надпис, скрит зад горната част на леглото, който не бяхме забелязали дотогава. Можете да влезете – покани ги тя, – вече всичко е обработено.

В главата на Амая зазвучаха гласовете, идващи от едно място в съзнанието й, което посещаваше само насън. Ръцете й се покриха с капчици пот, сърцето й заби учестено и я застави да диша по-дълбоко, но съзнаваше, че трябва да се преструва, за да не забележат околните. Гласовете на ламиите се проясниха и завикаха в унисон: „Спри го, спри го, спри го“.

Тя заобиколи леглото и погледна – под болничната лампа над възглавницата тъмнееше думата, която майка й бе написала с грижливия си почерк и с кръвта на санитаря: Тартало.

Амая затвори очи и шумна въздишка се изкачи до устните й. Когато след секунда ги отвори отново, гласовете бяха секнали, но посланието си стоеше там.

17

Залата за сигурност на „Санта Мария де лас Ниевес“ не се различаваше по нищо от който и да е затвор в страната. Имаше екрани, наблюдаващи цялата клиника отвътре, коридори, асансьори, всички общи пространства, определени стаи, регистратурите по етажите и кабинетите. Шефът на охраната – петдесетинагодишен мъж, им показа, едва ли не с гордостта на собственик, цялата система.

– Има ли камери в стаите на пациентите? – попита Айеги.

– Не – отговори зад гърба му директорът, – по-малко опасните болни имат право на лично пространство в спалните помещения. На вратите има прозорчета, откъдето се проверява дали са добре; двайсет и четири часов запис се прави само на пациентите от синята зона, но всички те стоят затворени в стаите си, с изключение на часовете за рехабилитация, прегледи и разходка в градината. В случая с Росарио – винаги поединично.

Амая хвърли един поглед към екраните, на които не се забелязваше никакво движение.

– Много е късно – обясни директорът, – повечето спят, останалите са обездвижени по леглата си.

Шефът на охраната им посочи един екран.

– Събрах целия наличен материал, на който се появява посетителят. Не беше трудно, по дневника съм отбелязал точната дата и час, но само за последните четиресет дни. Като изключим записите на пациентите, които се съхраняват за психиатричната оценка, останалите според правилата за безопасност се изтриват автоматично след четиресет дни освен при извънредно събитие, а такова не е имало през дванайсетте години, откакто работя тук, не сме имали инциденти с посетители, нито опити за проникване отвън със сила. При пациентите е друго, както сами разбирате. – И понижи глас, за да не го чуе директорът: – Не можете да си представите какви неща вършат.

Амая кимна с разбиране и по гърба й премина тръпка. О, да, можеше да си представи.

– Ще започнем от най-старите, отпреди около четиресет дни, в случай че видите нещо, преди да се изтрият.

– Отсега ви казвам, че не трябва да изтривате нито един запис, на който се появява въпросното лице – каза Айеги.

Охранителят погледна директора. Той се бе подпрял на стената, сякаш всеки момент ще рухне, и прошепна откъм тъмнината.

– Разбира се.

Айеги отговори набързо на някакво обаждане и като затвори телефона, обясни:

– Потвърдиха ми, че използваната ДНК е фалшива. Не ме учудва, има мафии, които на прилична цена доставят от фалшива ДНК до нова самоличност. Сравнително лесно е.

Директорът примирено въздъхна от мрака в стаята с камерите.

– Дайте да ги видим тези записи.