Читаем Зовът на костите полностью

– Вие не разбирате. Росарио не може без лекарства, невъзможно е да имитира нормално състояние, точно вчера при нея беше един от лекуващите я лекари. – Той изпухтя, отвори едно чекмедже и извади дебел доклад.

– Настоявам докладите да се предават и на хартия – обясни, – не можем да рискуваме някой компютърен вирус да заличи досиетата на толкова специални пациенти. – Той остави листовете на бюрото. – Не можете да го вземете с вас, но ако желаете, го прегледайте, макар че е вероятно да се окаже доста неясен за неспециалисти... Може би докторът... – продължи той и се отпусна обезсърчен в скъпото си кресло.

Амая се доближи до бюрото и се наведе напред, за да му покаже снимката от мобилния си телефон.

– Наш експерт смята, че използваният предмет е старинен скалпел, вероятно част от колекция. Имате ли такива тук?

Директорът погледна смаяно снимката.

– Не, разбира се, нямаме.

– Не би било невероятно. Явно има лекари, които обичат да ги колекционират, може някой от вашите доктори да има нещо от този род в кабинета си...

– Не, доколкото ми е известно. Съмнявам се, ние сме много стриктни по отношение на правилата за безопасност. Не е позволено да се носи дори химикалка в джоба на престилката. Забранено е всичко, което би могло да послужи като оръжие. Остри и тежки предмети, обувки с връзки, колани, и то не само при пациентите, а и при персонала, включително при лекарите. Имаме медицински инструменти, разбира се, но само в манипулационната на всеки етаж, заключени в охраняван сейф, но те са от най-съвременните, нямат нищо общо с това.

– Тогава е ясно, че щом скалпелът не от вашата клиника, значи е внесен отвън – каза тя, гледайки го с подозрение.

– Невъзможно – заоправдава се той. – Вече видяхте системата ни за сигурност, всеки посетител задължително минава през детектор за метали, а чантите се оставят на входа. Пациентите от синята зона не приемат посещения, а останалите – само позволените. В случая с Росарио единствено братята ви. Посетителите минават през всички проверки за безопасност без изключение и биват информирани, че не могат да дават никакви предмети, храна, книги или каквото и да е, без да уведомят предварително санитарите. Посетителите стоят през цялото време в стаята на пациента, нямат право да излизат в коридорите, нито да общуват с други пациенти, което, от друга страна, би било невъзможно, тъй като болните са изолирани през повечето време, а в часовете за посещения – винаги. Вие не знаете, защото никога не сте идвали при майка си – каза той злорадо. – Но вашите братя могат да потвърдят думите ми.

– Сестри – поправи го Амая.

– Моля? – обърка се той.

– За втори път казвате братя, аз имам само две сестри – каза тя и ги посочи с ръка.

Директорът пребледня.

– Сигурно се шегувате... Вашият брат често посещава майка ви – каза той и се обърна за потвърждение към сестрите й.

– Ние нямаме нито един брат – каза Росаура на слисания доктор, чието лице на моменти се изкривяваше.

– Докторе – викна Амая, с което привлече отново вниманието му и го застави да я погледне. – Колко чести са били тези посещения?

– Не знам, ще трябва да проверя в дневника, но поне няколко пъти месечно...

– Защо не съм била уведомена? – намеси се Флора.

– Това е част от поверителността лекар – пациент. Приемат се само посетителите, посочени от пациентите, за да се избегне възможността някое нежелано, макар и най-добронамерено посещение да им се отрази по-скоро отрицателно, отколкото благотворно.

– Искате да кажете, че тя е дала съгласието си за това посещение?

Той погледна към екрана на компютъра си.

– Да, в списъка има четири имена: Флора, Росаура, Хавиер и Амая Саласар.

– Аз съм в списъка – прошепна Амая, не вярвайки на ушите си.

– Хавиер Саласар не съществува, никога не е съществувал, той не ни е брат – изръмжа Флора побесняла. – Как сте позволили на един непознат да се промъкне тук? Срам и позор!

– Забравихте ли, че Росарио е поискала това посещение?

Амая погледна инспектор Айеги, който клатеше изумено глава, и пристъпи към бюрото.

– Кога е идвал за последен път?

Директорът с мъка преглътна слюнката си, опитвайки се да потисне желанието да повърне, изписано на сгърченото му лице.

– Днес сутринта – отвърна той обидено.

Присъстващите зашумяха възмутено. Директорът се изправи, олюлявайки се, и протегна ръце напред, молейки за тишина.

– Минал е през всички проверки, удостоверил е по надлежния ред самоличността си, оставил е личната си карта за съхранение, каквато е практиката, и е попълнил както винаги формуляра. Проверката на данните е рутинна, не сме полиция, но системата ни за сигурност е много добра.

– Не чак толкова – възрази Амая.

Айеги насочи към директора инквизиторски пръст.

– Ще трябва да ни предоставите всички записи, на които се появява въпросното лице, както и попълнените от него формуляри, току-виж ни излезе късметът да свалим някой отпечатък.

Един униформен полицай влезе, прошепна нещо на ухото му и Айеги кимна.

– Елате с мен, госпожо инспектор – каза той, тръгвайки към вратата, но преди това се обърна към директора:

– Пригответе целия материал, още сега.

Перейти на страницу:

Похожие книги