Читаем Зовът на костите полностью

Камерите очевидно бяха поставени така, че да осигуряват широк поглед към клиниката. Много широки планове, едър фокус и многобройни зони за покриване. Камерите от входовете бяха предназначени да следят никой да не излиза. Беше логично, че никога не бяха имали инциденти отвън: кой би напирал да влезе в заведение с табела „Строго охраняван психиатричен център“? На екрана се появи млад мъж, на не повече от четиресет години, слаб, с джинси и пуловер с висока яка, очила, шапка и малка брадичка, застана пред входа, мина през детектора на главния контролен пост, подаде фалшивите си документи и прекоси заедно със санитаря коридора с трите врати за безопасност до стаята на Росарио. Бяха записани общо три посещения, на всичките беше еднакво облечен, на всичките внимаваше да не вдига глава към камерите, освен при последното, това от тази сутрин, при което на последния контролен пост преди изхода бе свалил шапката си за няколко секунди, преди отново да я нахлупи.

– Като че ли нарочно ни показва лицето си – промърмори Айеги.

– Няма да е от голяма полза – оплака се охранителят, – това е една от камерите на паркинга, монтирана е много високо, защото целта й не е да наблюдава хората, затова се боя, че качеството не е много добро: образът вече е увеличен максимално и не се различава кой знае какво.

– Ние разполагаме с повече средства – каза Айеги, – ще видим какво можем да направим. – После се обърна към директора: – Кажете, ще ми трябва ли съдебна заповед, за да взема това?

– Не, разбира се, че не – отвърна покрусено директорът.

Флора чакаше права в средата на просторния кабинет и щом влязоха, застана пред директора:

– Кажете ми къде се намира майка ми сега?

– О, за това не бива да се тревожите. Росарио е много добре, седирали сме я и в момента спи. Намира се в най-строго охраняваната зона и естествено, не може да приема посетители, докато не я прегледаме отново и не възобновим терапията.

Флора като че ли остана доволна, опъна сакото си, усмихна се леко и погледна директора. Амая разбра, че се готви за нападение.

– Доктор Франц, подгответе всичко за преместването на майка ми. При тези обстоятелства тя няма да остане тук и минута повече от необходимото! И бъдете сигурен, че когато разследването приключи, ще ви потърся отговорност, ще ви дам под съд, вас и „Санта Мария де лас Ниевес“.

Директорът поруменя.

– Моля ви, не бива... – запелтечи той... – Ще бъде грешка да я премествате сега, може сериозно да се разстрои.

– Нима? Повече, отколкото ако стои със седмици без лекарства, така ли? Повече, отколкото ако я посещават непознати, които тикат оръжия в ръката й? Не ми се вярва, докторе.

– Много съжалявам за случилото се, но трябва да разберете, че сме били измамени. Ние вярвахме, че е ваш брат; полицията ви каза, документите му са били фалшиви. Майка ви поиска посещението и изглеждаше щастлива, когато той идваше. Как можехме да предположим?

– Искате да кажете, че се ръководите от желанията на жена с разстроен ум? – отвърна Флора. – А какво ще кажете за това, че не си е взимала лекарствата?

– Нямам обяснение – призна лекарят. – От медицинска гледна точка е невъзможно да се владее... освен ако... – Директорът като че ли се замисли за нещо, което отхвърли като смешно, и отново поде молбите. – Не я местете, за бога, ще нанесете голяма вреда на „Санта Мария де лас Ниевес“ – казай той леко разтреперан.

На Амая й домъчня за този уплашен до краен предел човек, изтървал напълно положението от ръцете си: изглеждаше така, сякаш всеки момент ще получи инсулт. Тя погледна сестрите си и се обърна към другите.

– Бихте ли ни оставили сами за момент?

– Разбира се – отвърнаха доктор Франц и Айеги и се запътиха към коридора.

– Само близките – каза Амая и се обърна към свещеника, който не бе помръднал от мястото си до прозореца.

Когато всички излязоха, Амая седна до сестрите си.

– Аз съм съгласна да я преместим, Флора.

Сестра й като че ли се изненада, изглежда, бе очаквала Амая да й се противопостави.

– Но преди това искам да ми обясниш откъде накъде, макар че вече подозирам, и какво търси отец Сарасола тук.

– Разбира се – съгласи се Флора. – Той се свърза с мен преди около три месеца. Отец Сарасола е лекар и авторитет в психиатрията, един от най-добрите в света, доколкото ми е известно. Каза ми, че е наясно със състоянието на мама, защото нейният случай се изнасял като пример на много конгреси по психиатрия; че много се интересувал от развитието на болестта й и че имал някои новаторски идеи за нейното лечение. Предложи ми да я преместим в неговата клиника на „Опус Деи“, в Памплона, където ще се грижат за нея безплатно. Излишно е да казвам, че това е изключително скъпа клиника, но не това беше решаващото, което ме убеди. Стори ми се интересно и може би дори шанс за ама използването на нови техники, нови постижения, но тя изглеждаше толкова щастлива тук, а за мен това е най-важното или поне беше досега, когато сигурността й излиза на преден план. След като всеки може да влезе тук и дори лекарствата не си е взимала, какво повече да говорим.

Рос кимна.

Перейти на страницу:

Похожие книги