Зовът на кукувицата

– Мониторите – посочи той на Страйк, като излязоха от задната стая и спряха зад бюрото, където имаше редица от четири малки черно-бели екрана, скрити от посетителите. Единият показваше заснетото от камерата пред външната врата: ограничен изглед към улицата; на друг се виждаше безлюдният подземен гараж; на третия – празният заден двор на номер осемнайсет, в който имаше морава, разни екзотични насаждения и висока задна стена, същата онази, на която Страйк се бе покачил преди; четвъртият даваше видимост на вътрешността на неподвижния в момента асансьор. В допълнение към мониторите имаше два контролни панела – за алармената инсталация на общите части и тези към вратите на басейна и гаража, както и два телефона, единият с външна линия, а другият – свързан само с трите апартамента.

– Оттук – каза Уилсън и посочи масивната дървена врата – се отива към фитнес залата, басейна и гаража.

По молба на Страйк той ги поведе през нея.

Фитнес залата беше малка, но с огледала като във фоайето, които я правеха да изглежда два пъти по-просторна. Имаше един прозорец към улицата, а вътре се виждаха движеща се пътека, велоергометър, степер и комплект щанги.

Втора махагонова врата водеше към тясно мраморно стълбище, осветено от стенни аплици във формата на кубове и стигащо до тясна долна площадка, където обикновено боядисана врата водеше към подземния гараж. Уилсън я отвори с два ключа – „Чъб“ и „Йейл“, – после щракна електрическия ключ. Осветената площ бе дълга почти колкото самата улица и пълна с автомобили на стойност милиони лири – „Ферари“, „Ауди“, „Бентли“, „Ягуар” и „Беемве“. На триметрови отстояния по протежението на задната стена имаше врати като онази, през която бяха влезли току-що: вътрешни входове към всяка от сградите на Кентигърн Гардънс. Обрамчени в сребриста дневна светлина, електрическите врати на гаража откъм „Пътят на крепостните“ бяха близо до номер осемнайсет. Робин се питаше за какво ли си мислеха двамата мълчаливи мъже до нея. Дали Уилсън бе свикнал с невероятния бит на собствениците, ползващи подземни гаражи, плувни басейни и ферарита? Дали Страйк разсъждаваше над въпроса, който се въртеше в нейната глава: възможностите за тайно прескачане по съседски, за скриване и напускане през толкова изходи, колкото бяха къщите на улицата? Ала тогава забеляза многобройните черни муцуни на камерите, разположени на равномерни отстояния високо по стените и подаващи образи на още по-многобройни монитори. Възможно ли бе нито един от тях да не е бил наблюдаван през онази нощ?

– Добре – рече Страйк и Уилсън ги поведе обратно към мраморното стълбище, като заключи вратата към гаража зад себе си.

Докато слизаха по друго тясно стълбище, миризмата на хлор се засилваше с всяка стъпка, но когато Уилсън отвори една врата в дъното, те бяха облъхнати от топъл и влажен въздух, наситен с дъх на химически препарати.

– Това ли е вратата, която не е била заключена онази нощ? – попита Страйк, а Уилсън кимна и включи яркото осветление.

Влязоха и приближиха до широкия мраморен бордюр на басейна с дебело пластмасово покритие върху него. Отсрещната стена и тук бе цялата в огледала; Робин видя образите на трима им в облекло, което изглеждаше нелепо на фона на стенописа с тропически растения и пърхащи пеперуди, който продължаваше и към тавана. Басейнът беше към петнайсет метра дълъг и в далечния му край имаше шестоъгълно джакузи, зад което бяха трите кабинки за преобличане със заключващи се врати.

– Тук няма ли камери? – попита Страйк, а Уилсън отрече със завъртане на глава.

Робин почувства, че по тила и под мишниците ѝ се стичат струйки пот. Помещението с басейна беше потискащо и тя бе доволна да изкачи отново стълбите към фоайето, което бе приятно и просторно. В тяхно отсъствие там се беше появила дребна млада блондинка с джинси и тениска под розовата престилка, понесла пластмасова кофа с пособия за почистване.

– Дерик, трябва ми ключът за втори апартамент – заговори тя със силен чуждестранен акцент, когато пазачът се показа от вратата.

– Това е Лешчинска, чистачката – поясни Уилсън.

Тя удостои Робин и Страйк с лека и мила усмивка. Уилсън отиде зад махагоновото бюро, извади ключ отдолу и ѝ го подаде. Лешчинска тръгна нагоре по стълбите с полюшваща се кофа и съблазнително въртящо се задниче в прилепналите джинси. Страйк неохотно отмести очи от него, усетил косия поглед на Робин.

Страйк и Робин последваха Уилсън горе до апартамент едно, който той отвори със служебния ключ. Страйк забеляза, че на входната врата е монтирана старомодна шпионка.

– Домът на господин Бестигуи – обяви Уилсън, докато изключваше алармата с вкарване на кода на панела вдясно от вратата. – Лешчинска вече мина оттук сутринта.