Зовът на кукувицата

Страйк усети лъх на препарат за полиране и видя следите от прахосмукачка по белия килим в преддверието с месингови стенни аплици и пет безупречно лъснати бели врати. Забеляза дискретно поставения панел за алармата на дясната стена и картината на съседната, изобразяваща сънливи кози и селяни на фона на изрисувано в синьо село. Под творбата на Шагал върху черна японска масичка стояха високи вази с орхидеи.

– Къде е Бестигуи? – попита Страйк.

– В Ел Ей – отвърна охранителят. – Ще се върне след два дни.

Светлата дневна имаше три високи прозореца, всеки с тясно каменно балконче отпред; стените бяха в синия цвят на порцелана „Уеджуд“, а почти всичко друго беше бяло. Всичко бе девственочисто, елегантно и с красиви пропорции. И тук имаше една-единствена прекрасна картина: страховита, сюрреалистична, изобразяваща мъж, носещ копие и маскиран като птица, подръка с безглава женска фигура в сиво.

От тази стая Танзи Бестигуи твърдеше, че е чула гръмогласната караница два етажа по-нагоре. Страйк се приближи до високите прозорци, обърна внимание на модерните дръжки, на дебелината на стъклопакета, на пълната липса на шум от улицата, макар ухото му да беше само на сантиметър от студеното стъкло. Балконът отвън беше тесен и запълнен със саксии с храсти, подрязани във формата на конуси.

Страйк тръгна към спалнята, а Робин остана в дневната, като се завъртя бавно на мястото си и огледа полилея от венецианско стъкло, килима в бледосиньо и розово, огромния плазмен телевизор, модерната маса за хранене от стъкло и ковано желязо, столовете, тапицирани с коприна, малките сребърни украшения по масичките и върху полицата над камината от бял мрамор. Помисли си малко тъжно за дивана от „Икеа“, с който толкова се гордееше до този момент, а после засрамена си спомни походното легло на Страйк в кабинета му. Уловила погледа на Уилсън, тя промълви, като несъзнателно повтори думите на Ерик Уордъл:

– Това е съвсем друг свят, нали?

– Да – кимна той, – не можеш да отглеждаш деца тук.

– Не – съгласи се Робин, която не бе погледнала на обстановката откъм този аспект.

Работодателят ѝ излезе от спалнята, очевидно погълнат от целта да потвърди някаква своя хипотеза, и изчезна в преддверието.

Страйк всъщност доказваше на себе си, че логичният маршрут от спалнята на Бестигуи към банята им е през коридора и въобще не включваше минаване през дневната. Нещо повече, убеди се, че единственото място в апартамента, откъдето Танзи би могла да види фаталното падане на Лула Ландри и да си даде сметка какво е видяла, бе дневната. Въпреки твърдението на Ерик Уордъл човек, застанал в банята, би имал само частична видимост към прозореца, покрай който беше паднала Лула, абсолютно недостатъчна през нощта, за да се прецени, че падналото е човек, камо ли кой точно е той.

Страйк се върна в спалнята. Сега, когато бе останал единственият обитател на съпружеския дом, Бестигуи спеше откъм страната, по-близка до вратата и коридора, ако се съдеше по лекарствата, очилата и книгите върху нощното шкафче. Страйк се запита дали е спял от същата страна, докато е съжителствал с жена си.

Голям дрешник с огледални врати бе присъединен към спалнята. Беше пълен с италиански костюми и ризи от „Търнбул и Асър“. Две плитки чекмеджета с вътрешни прегради бяха отделени само за копчета за ръкавели от злато и платина. Зад фалшив панел в отделението за обувки имаше сейф.

– Мисля, че приключих тук – съобщи Страйк на Уилсън, когато се присъедини към другите двама в дневната.

Уилсън нагласи алармата и напуснаха апартамента.

– Знаеш ли кодовете за всички апартаменти?

– Да – отвърна Уилсън, – трябва да ги знам, в случай че се включат.

Качиха се по стълбите до втория етаж. Стълбището толкова плътно се извиваше покрай асансьорната шахта, че изглеждаше като една последователност от скрити ъгли. Вратата към апартамент две бе идентична с тази на апартамент едно, само че беше широко отворена. Отвътре се чуваше ръмжащата прахосмукачка на Лешчинска.

– Сега тук живеят господин и госпожа Колчак – каза Уилсън. – Украинци са.

Преддверието бе със същата форма като това в апартамент едно и притежаваше много еднакви с него неща, включително панела за алармата на стената под ъгъл с външната врата. Но вместо с килим бе настлано с плочки. Вместо картина, на страната срещу входа висеше огледало в позлатена рамка и от двете му страни бяха поставени крехки на вид дървени масички с извити крака и с богато украсени лампи „Тифани“ върфу тях.

– На някаква подобна масичка ли бяха розите на Бестигуи? – попита Страйк.

– На същата такава – потвърди Уилсън. – Тя сега е в салона.

– И ти я беше сложил по средата на антрето с розите върху нея?

– Да, Бестигуи искаше Мак да ги види още с влизането. Но сам виждаш, че има достатъчно пространство да бъдат заобиколени. Не беше задължително да бъдат събаряни, но полицайчето беше младо – толерантно добави Уилсън.

– Къде са паник бутоните, за които ми спомена? – попита Страйк. – Ето тук – каза Уилсън и го поведе от антрето към спалнята. – Има един до леглото, а другият е в дневната.