Зовът на кукувицата

– Мога да се сетя за няколко причини. Много ще ми е полезно, ако попиташ майка си за това, Джон. Дали е включвала лаптопа в средата на март. Дали някой от посетителите ѝ е проявил интерес към него.

– Аз... ще се опитам. – Бристоу звучеше много стресиран, почти разплакан. – Тя е много слаба сега.

– Съжалявам – формално избъбри Страйк. – Скоро ще се свържа с теб. Дочуване.

Прибра се от балкона в стаята, затвори вратите и се обърна към Уилсън.

– Дерик, би ли ми показал как претърси апартамента? В какъв ред надникна в стаите онази нощ?

Уилсън се замисли за момент, после каза:

– Първо влязох тук. Огледах се, видях вратите отворени. Не ги докоснах. После – той им даде знак да го последват – надникнах тук...

Робин, която вървеше по петите на двамата мъже, забеляза едва доловима промяна в начина, по който Страйк говори на охранителя. Задаваше прости и точни въпроси, като се фокусираше върху онова, което Уилсън бе докоснал, видял и чул на всяка крачка при обиколката си из жилището.

Под насоките на Страйк езикът на тялото на Уилсън започна да се променя. Той разигра как е хващал дръжките на вратите, как се е навеждал да огледа набързо стаите. Откликвайки на живото внимание на Страйк, когато се насочи към единствената спалня, изпълни движенията като на забавен кадър; отпусна се на колене, за да демонстрира как е надникнал под леглото, и след подсказването на Страйк си припомни, че роклята е лежала смачкана под краката му; поведе ги с изопнато от съсредоточаване лице към банята и им показа как се бе наклонил, за да погледне и зад вратата, преди да хукне (изпълни го почти като мим, с преувеличено размахани ръце, докато вървеше) обратно към външната врата.

– И тогава – каза Страйк и поведе с жест Уилсън по-нататък в разказа му – ти излезе навън...

– Излязох навън – потвърди Уилсън с басовия си глас – и натиснах бутона на асансьора. – Той се престори, че го прави, и изигра как разтваря вратите в нетърпението си да види има ли някой вътре. – Нищо, така че се затичах обратно надолу.

– И какво можа да чуеш в този момент? – попита Страйк, като го следваше.

нито един от двамата не обръщаше никакво внимание на Робин, която затвори вратата на апартамента зад себе си.

– Много отдалеч... как Бестигуи си крещят... завих зад този ъгъл и...

Уилсън замръзна на стъпалото. Страйк, който очевидно беше очаквал нещо подобно, също спря. Робин се блъсна в него и понечи да се извини, но той я пресече с вдигната ръка, сякаш Уилсън бе изпаднал в транс.

– И се подхлъзнах – промълви Уилсън. Звучеше шокиран. – Това го бях забравил. Подхлъзнах се. Тук. Назад. Седнах си на задника и се ударих яко. Имаше вода. Тук. Капки. Тук.

Той сочеше към стълбите.

– Капки вода – повтори Страйк.

– Да.

– Не сняг.

– Не.

– Не мокри следи от обувки.

– Капки. Едри капки. Тук. Подхлъзнах се. После се изправих и продължих да тичам.

– Каза ли на полицията за капките вода?

– Не, забравих. Досега напълно го бях изключил.

Нещо, което бе чоплило Страйк през цялото време, най-после се бе изяснило. Той издаде дълбока въздишка на удовлетворение и се усмихна. Другите двама се втренчиха в него озадачени.

4

Уикендът се простираше напред топъл и празен. Страйк отново седеше пред отворения прозорец, пушеше и наблюдаваше ордите пазаруващи, минаващи по Денмарк Стрийт. Докладът по случая лежеше отворен на коленете му, полицейското досие беше на бюрото, а той правеше списък на пунктовете, предстоящи за изясняване, и пресяваше изобилната информация, която беше събрал.

Известно време разглежда снимка на предната фасада на номер осемнайсет, каквато е била в деня на смъртта на Лула. Имаше малка, но за Страйк съществена разлика между фасадата тогава и сега. От време на време се преместваше пред компютъра, веднъж, за да открие агента, представляващ Дийби Мак, след това, за да установи цената на акциите на „Албрис“. Бележникът му лежеше отворен до него на страница, изпълнена със съкратени изречения и въпроси, изписани с гъстия му заострен почерк. Когато мобилният му телефон иззвъня, той го постави до ухото си, без да погледне кой е отсреща.

– А, господин Страйк – прозвуча гласът на Питър Гилеспи. – Колко мило, че вдигнахте.

– О, здравей, Питър – каза Страйк. – Вече и през уикенда работиш, а?

– Някои от нас нямат избор и работят през уикенда. Не ми връщате обажданията през работните дни.

– Зает бях. Работя.

– Разбирам. Означава ли това, че може да очакваме скоро да си изплатите задължението?

– Вероятно.

– Вероятно?

– Да – отвърна Страйк. – Сигурно ще съм в положение да ви дам нещичко през следващите няколко седмици.

– Господин Страйк, отношението ви ме смайва. Поехте ангажимента да връщате парите на господин Рокъби ежемесечно, а сте изостанали с...

– Не мога да платя, при положение че нямам с какво. Ако потърпите, ще мога да ви върна цялата сума. Може би наведнъж.

– Боя се, че това не ни устройва. Освен ако не донесете дължимите суми до този момент...