Зовът на кукувицата

В накланянето на тялото ѝ към него, в маниера, с който отмахна подобните на слама кичури коса от потъналите сред торбички очи, дори в начина, по който държеше цигарата си, се четеше някаква гротескна кокетност. Може би и не умееше да се държи иначе в присъствието на същество от мъжки пол. На Страйк тя му се видя жалка и отблъскваща.

– Шокиран си, а? – подхвърли тя, след като Страйк донесе и за двамата по една бира и седна на масата срещу нея. – И как не, дадох си детенцето завинаги нейде. Сърцето ми се късаше, ама го направих, та да има по-добър живот. Иначе нямаше да имам силата да го сторя. Тъй ѝ давах всички онез неща, дето аз не съм имала. Израснах в крайна бедност. Нищичко си нямахме.

Тя отмести поглед от него, всмукна силно от цигарата си „Ротманс“ и устните ѝ заприличаха на котешки анус.

– Пък и на Дез, тогавашния ми приятел, не му беше много драго тя да е при нас. Нали беше цветнокожа и очевидно не от него. Потъмняват, тъй да знаеш. Като се роди, изглеждаше бяла. Ама пак не бих я дала, ако не виждах шанс да има по-добър живот. Пък си и рекох, че няма да тъжи за мен, малка беше още. Помислих си, че ѝ давам добър старт, а и можеше, като порасне, да дойде и да ме намери. И мечтата ми взе, че се сбъдна – добави тя с противен патос. – Дойде и ме намери. Ама ще ти кажа нещо много странно – продължи, без да спре да си поеме дъх. – Един мой приятел ми рече седмица, преди тя да ми се обади, че съм му приличала на нея. Скастрих го да не се занася, но той настояваше: „Същите очи и вежди, да знаеш.“

Тя погледна Страйк с надежда, но той не можа да се насили да ѝ отговори. Изглеждаше му невъзможно лицето на Нефертити да е произлязло от тази сивоморава мутра.

– Ясно се вижда на снимките ми от по-млада възраст – настоя тя с намек за засегнато честолюбие. – Работата е там, че се отказах от нея, та да има по-добър живот, а те я дадоха на онез копелета, ще ме прощаваш за думата. Да бях знаяла, щях да си я задържа, тъй ѝ казах. Туй я накара да се разплаче. Щях да си я задържа при мен, и толкоз. Всичко ми разправи тя, направо ѝ се изля от устата. С бащата, сър Алек, се разбирала добре, по думите ѝ бил свестен. Ама майката била луда за връзване. Пиела хапчета с шепи. Тия богати кучки вечно пият хапчета зарад нервите си. Всичко ми разправи Лула. Кръвна връзка, туй то, не можеш я разруши. Боеше се оная шантавата да не направи нещо, ако разбере, че Лула е търсила истинската си майка. Пазеше се заради нея вестниците да не узнаят, ама щом си прочут, всичко разбират за теб. И какви лъжи само надрънкаха за мен. Още си мисля да ги дам под съд. Та какво приказвах? Аха, за майка ѝ. Рекох ѝ: „Какво ѝ береш грижата, душко, без нея си по-добре. Нека се ядосва, като не ще двете с теб да се срещаме.“ Но Лула беше добро момиче и все ходеше да я вижда от чувство за дълг. Тъй или иначе животът си беше неин, свободна беше да прави каквото реши, нали тъй? Имаше си приятел, Еван. Рекох ѝ, че туй не го одобрявам – заяви Марлийн Хигсън и изпълни пантомима на строга възпитателка. – Взема дрога, а аз много такива съм видяла да се затриват. Ама не мога да отрека, че иначе е добро момче. Няма нищо общо с цялата работа, аз ти го казвам.

– Значи го познаваш лично?

– Не, но тя му се обади веднъж, докато беше с мен, и ги чух по телефона заедно, чудна двойка бяха. Няма какво лошо да кажа за Еван, той няма нищо общо, това се доказа. Бях готова да му дам мойта благословия, казвах ѝ да го доведе, но тъй и не стана, все беше зает. Хубаво момче е зад всичките тези фасони – добави Марлийн, – вижда се по снимките.

– Говорила ли ти е за съседите си?

– За онзи Фред Бестигуи? Разправяше ми как ѝ предлагал роли във филми. Виках ѝ защо не, какво щеше да ѝ навреди да сложи още някой милион в банката?

Кръвясалите ѝ очи се присвиха при тази мисъл, за момент бе като омагьосана от мисълта за суми, безкрайно далечни за възприятията ѝ, нещо като образ на безкрайността. Явно ѝ доставяше удоволствие просто да премята такива цифри в устата си и да усеща вкуса на богатството.

– Говорила ли ти е за Ги Соме?

– О, да, тя харесваше Ги, той беше добър с нея. Аз лично мъжете ги предпочитам по-класически. Не е моят тип.

Яркорозовата блуза от ликра, опъната върху тлъстините около ластика на клина, се отвори на деколтето, когато жената се наведе да изтръска пепелта от цигарата си.

– Казваше, че ѝ бил като брат. Питах я защо са ѝ измислени братя, като можехме да се опитаме заедно да намерим моите момчета. Ама тя не прояви интерес.

– Вашите момчета?

– Синовете ми, другите ми деца. Имах още две след нея. Едното от Дез, а по-късно и второ. Социалните служби ми ги взеха, но аз ѝ казвах, че с нейните пари можем да ги намерим. Предлагах ѝ да ми даде две хилядарки и щях да наема някой да ги открие, сама щях да се оправя, без да я забърквам, та от вестниците да не надушат. Но тя нямаше интерес – повтори Марлийн.

– Знаеш ли къде са синовете ти?

– Взеха ги като бебета, не знам къде са сега. Имах си проблеми. Няма да те лъжа, животът ми хич не беше лек.