Зовът на кукувицата

– Значи така се казва, а? Да, веднъж. Дойде с кола и шофьор да приберат Лула, че беше у дома да ме посети. Зяпаше ме от задното стъкло и се правеше на важна дама. През крив макарон ще ги види тия луксове сега. А и оназ Киара Портър – продължи Марлийн с още повече злоба, ако изобщо беше възможно. – Спала, мръсницата недна, с гаджето на Лула в нощта, когато тя умря.

– Познаваш ли Киара Портър?

– Виждала съм я по вестниците. Еван отишъл в дома ѝ, след като се скарали с Лула. Кучка проклета.

Марлийн продължаваше да приказва и ставаше все по-ясно, че Лула бе държала родната си майка далеч от приятелите си. С изключение на беглото зърване на Рошел Марлийн си бе създала мнения и изводи за социалното обкръжение на Лула изцяло от материалите в пресата, които тъй жадно бе поглъщала.

Страйк донесе още бири и изслуша описанията на Марлийн за ужаса и шока, които изживяла, когато чула (от съседка, пуснала си новините по телевизията в ранната сутрин на осми), че дъщеря ѝ е умряла при падане от балкона си. При внимателния разпит установи, че Лула не бе посещавала Марлийн в последните два месеца преди смъртта си. После Страйк чу сълзливата тирада за лошото отношение от страна на семейството на Лула след смъртта ѝ.

– Не ме искаха да се появявам, особено проклетият чичо. Виждал ли си го оня шибан Тони Ландри? Обадих му се да питам за погребението и получих само заплахи. Заплахи, ако щеш вярвай. Рекох му: „Аз съм ѝ майка, имам право да съм там“, пък той ми отвърна, че никаква майка не съм ѝ, лудата кучка лейди Бристоу била нейна майка. Странно, рекох му, щото, доколкото помня, тя от мойта дупка излезе. Ще прощаваш, че съм толкоз натурална, ама туй си е истината. Пък той ме обвини, че съм им създавала проблеми с приказките си пред пресата. Репортерите сами дойдоха при мен – заяви тя гневно на Страйк и размаха пръст към насрещната жилищна сграда. – Като ме питат, що да не им кажа нещата както си бяха? Ще ги кажа я. Не исках сцени, и то на погребение, не ми беше целта да съсипвам нещо, ама нямаше да им се дам да ме държат настрани. Отидох и седнах най-отзад. Проклетата Рошел и тя беше там и ме гледаше на кръв, сякаш съм някакъв боклук. Важното е, че не можаха да ме спрат. Проклетото семейство получи каквото искаше. А аз нищо не взех. Нищичко. Лула не би искала да е така, знам го със сигурност. Би пожелала да имам нещо от нея. Не че ме е грижа за пари – със стремеж да покаже достойнство вметна Марлийн. – Нищо не би ми заменило дъщерята, нито десет, нито двайсет милиона. Ама би побесняла, ако знаеше, че нищо не съм взела – продължи тя. – Ходя и прося оттук-оттам, на хората умът им не го побира, че съм останала без нищо. Едвам си плащам наема, когато дъщеря ми остави милиони. Ама тъй е то. Ето как богатите си остават богати. Не че им трябваха, ама не възразяваха да имат още. Не знам как Ландри го лови сън нощем, но той да му мисли.

– Лула някога казвала ли ти е, че ще ти остави нещо? Споменавала ли е за завещание?

Марлийн мигом наостри уши, доловила полъх на надежда.

– Ами да, викаше, че ще се погрижи за мен. Според теб дали не трябва да го спомена някъде?

– Едва ли има смисъл, освен ако не е направила завещание и не те е упоменала в него – отвърна Страйк.

Намусеното изражение отново се върна на лицето ѝ.

– Тия мръсници сигурно са го унищожили. Прилича им да го сторят. Тъкмо тоя сорт хора са. Чичото на всичко е способен.

5

– Много съжалявам, че не ви е върнал обаждането – обясняваше Робин по телефона в офиса на десет километра разстояние. – Господин Страйк е извънредно зает в момента. Оставете името и номера си и ще се погрижа да ви позвъни следобед.

– О, няма нужда – отвърна жената. Имаше приятен и изискан глас със съвсем лек намек за дрезгавост, подсказващ, че смехът ѝ вероятно е секси и дързък. – Не държа да разговарям с него. Бихте ли му предали съобщение от мен? Исках да го предупредя, това е всичко. Господи, това е... малко ми е неловко, не бих избрала да стане по този начин... Но както и да е. Моля ви предайте му, че се е обаждала Шарлот Камбъл и че се сгодих за Джаго Рос. Не исках да го чуе от някого другиго или да прочете новината. Родителите на Джаго са пуснали обява в „Таймс“. Ужас някакъв.

– О, добре – промълви Робин, усетила съзнанието си парализирано също като писалката си.

– Много благодаря... Робин ли бяхте? Благодаря. Дочуване.

Шарлот затвори първа. Робин остави обратно слушалката със забавено движение, силно притеснена. Не искаше да съобщава тази новина. Може да беше само вестител, но би се почувствала така, сякаш нанася удар по решимостта на Страйк да не огласява личния си живот, по упорития му отказ да споменава кашоните с вещи, походното легло и опаковките от вечерята му, заварвани в кошчето за отпадъци всяка сутрин.