Зовът на кукувицата

– Гилеспи – рече Страйк с очи, отправени към ведрото небе, което се виждаше пред прозореца му, – и двамата знаем, че старият Джони няма да тръгне да съди еднокракия си син, герой от войната, за заем, който не би стигнал на иконома му да купи соли за ваната. Ще му върна парите с лихвата през следващите два месеца и после ако ще да си ги завре в задника и да ги подпали. Предай му го от мен и нека ме остави на мира.

Страйк затвори и с интерес отбеляза как не си беше изпуснал нервите и все още беше в повишено настроение.

Поработи до късно през нощта на стола на Робин, както го възприемаше вече. Последното, което направи, преди да приключи, беше да подчертае три пъти думите „Хотел Малмезон, Оксфорд“ и да огради в плътен кръг името „Дж. П. Ейджиман“.

Страната приближаваше към деня на изборите. Страйк стана рано в неделя и проследи на портативния си телевизор гафовете за деня, разните контрапретенции и обещания. Имаше някакъв безрадостен дух във всеки от репортажите, които изгледа. Националният дълг бе толкова огромен, че чак невъобразим за съзнанието. Предстояха съкращения, който и да спечелеше; с хитрите си увъртания партийните лидери напомняха на Страйк хирурзите, които предпазливо му съобщаваха, че може да изпита дискомфорт в някаква степен; те, които никога нямаше да усетят лично болката, която се канеха да причинят.

В понеделник сутринта Страйк пое към Канинг Таун, където щеше да се срещне с Марлийн Хигсън, биологичната майка на Лула. Уреждането на този разговор бе преизпълнено с трудности. Алисън, секретарката на Бристоу, беше телефонирала на Робин, за да ѝ съобщи номера на Марлийн Хигсън, и Страйк ѝ се бе обадил лично. Макар очевидно разочарована, че непознатият на телефона не е журналист, първоначално тя бе изявила готовност да се срещне със Страйк. След това бе позвънила в офиса му два пъти: първо, за да попита Робин дали детективът ще ѝ плати разноските за пътуването до центъра на града, на което бе даден отрицателен отговор; после, в разгара на силен гняв, за да отмени срещата. Второ обаждане от Страйк бе осигурило крехката договорка да се видят в местния ѝ пъб; после раздразнено съобщение в гласовата му поща отмени и нея.

Страйк ѝ телефонира за трети път и ѝ каза, че разследването му е във финалната си фаза, след което доказателствата ще бъдат предоставени на полицията и в резултат, без съмнение, ще последва експлозивна публичност. Сподели с нея, че всъщност нежеланието ѝ да помогне ще я спаси от нов наплив на репортери с въпроси. Марлийн Хигсън незабавно изтъкна правото си да съобщи всичко, което знае, и Страйк склони да се видят, както тя вече бе предложила, в градината на бирарията „Орднънс Армс“ в понеделник сутринта.

Той взе влака до станция „Канинг Таун“. Намираше се срещу Канари Уорф, чиито изчистени футуристични сгради напомняха серия от блестящи на хоризонта метални блокове; размерите им, както и на националния дълг, бяха невъзможни за обхващане от разстояние. След няколко минути умерен ход обаче той бе вече на светлинни години от лъскавия корпоративен свят. Сбутан покрай крайбрежните комплекси, населявани от финансисти, Канинг Таун бе обвеян от грозота и мизерия. Страйк го познаваше от едно време, защото там някога бе живял старият му приятел, посочил му къде се крие Брет Фиърни. Тръгна по Баркинг Роуд с гръб към Канари Уорф.

„Орднънс Армс“ се намираше до „Английска заложна компания“ ООД. Беше обширен и нисък пъб, боядисан някога в бяло. Интериорът бе непретенциозен и утилитарен – сбирка от дървени стенни часовници на стената с цвят на теракота и червен килим със синкави шарки, които бяха единственият жест към нещо тъй фриволно като декорацията. Иначе имаше две големи маси за билярд, дълъг и леснодостъпен бар с много пространство за пиячи. Сега, в единайсет предобед, пъбът беше почти празен – само седящ в ъгъла възрастен мъж, и весела сервитьорка, която се обръщаше към единствения си клиент с „Джоуи“, насочи Страйк към изхода в дъното.

Градината на бирарията бе най-мърлявият възможен бетонен заден двор – с кофи за смет и с една-единствена дървена маса, до която на бял пластмасов стол седеше жена с кръстосани дебели крака и цигара, щръкнала под прав ъгъл с бузата ѝ. В горната част на високия зид имаше бодлива тел, на която се бе закачила полиетиленова торбичка и шумолеше на вятъра. Отвъд зида се издигаше голяма жилищна сграда, боядисана в жълто, а видът на повечето от балконите ѝ говореше за нищета.

– Госпожа Хигсън?

– Наричай ме Марлийн, гълъбче.

Тя го огледа от горе до долу с хитра усмивчица. Носеше розова блуза от ликра под сив суичер и клин, който свършваше далеч над голите ѝ сиво-бели глезени. Обута бе с мръсни джапанки, а по пръстите ѝ имаше много златни пръстени; жълтата ѝ коса с прошарени кафяви корени беше прибрана назад в опашка, прилична на бърсалка за прах.

– Може ли да ви взема питие?

– Ще пия една халба „Карлинг“, щом толкоз настояваш.