И тя му разказа надълго и нашироко за трудния си живот. Беше гнусна история, пълна с мъже насилници, пристрастености и невежество, занемаряване и нищета и животински инстинкт за оцеляване, довел до изоставяне на невръстните ѝ деца, защото те изискваха умения, които Марлийн никога не бе развила.
– Значи не знаеш къде са двамата ти синове сега? – попита отново Страйк двайсет минути по-късно.
– Не, откъде мога да знам? – отвърна Марлийн; след толкова много приказки вече я избиваше на огорчение. – Тя не се интересуваше. Нали си имаше бял брат. Ама истината е, че си искаше черно семейство.
– Питала ли те е за баща си?
– Да, и аз ѝ казах всичко каквото знам. Беше студент африканец, живееше на горния етаж с двама други ей тук, наблизо, на Баркинг Роуд. Сега отдолу има агенция за приемане на залози. Много хубаво момче. На няколко пъти ми помогна да си отнеса покупките.
Ако слушаше човек Марлийн Хигсън, ухажването бе протекло едва ли не с викторианско приличие. Тя и африканският студент не стигнали по-далеч от ръкувания през първите месеци на познанството си.
– А после, защото ми носеше торбите, един ден го поканих да влезе, като благодарност, тъй да се каже. Не съм човек с предразсъдъци. За мен хората са еднакви. Предложих му чаша чай, толкоз. И не щеш ли – обяви Марлийн, преминала от пасторална чаена церемония към грубата реалност, – открих, че съм бременна.
– Каза ли му?
– Да, затрупа ме с обещания как щял да помага и да споделя отговорностите. После дойде ваканцията в колежа. Гарантира, че щял да се върне – презрително подхвърли Марлийн, – а си плю на петите. То всички тъй правят де. Какво можех да сторя, да хукна да го търся в Африка ли? Без туй не се тръшнах да умирам от мъка, по това време вече ходех с Дез. Не му пречеше, че съм бременна. Нанесох се при Дез скоро след като Джо си отиде.
– Джо?
– Така му беше името. Джо.
Тя го изрече убедено, но според Страйк причината можеше да е в честото повтаряне на лъжливата история, която тя вече разказваше автоматично.
– А как му беше фамилията?
– Не си я спомням. И ти си като нея. Че туй беше преди повече от двайсет години. Мумумба – пробъбри невъзмутимо Марлийн Хигсън. – Или нещо от тоя сорт.
– Възможно ли е да е Ейджиман?
– Не.
– Оусу?
– Казах ти, че беше нещо като Мумумба – агресивно отвърна тя.
– А не Макдоналд? Или Уилсън?
– Какви ги дрънкаш? Какви ти Макдоналд и Уилсън в Африка?
Страйк стигна до заключението, че общуването ѝ с африканеца така и не беше стигнало до размяна на фамилии.
– И казваш, че бил студент? Къде учеше?
– В колеж – отвърна Марлийн.
– Кой точно, помниш ли?
– Изобщо не знам. Може ли да си взема една цигара? – попита тя с по-сговорчив тон.
– Да, заповядай.
Тя запали цигарата със собствената си пластмасова запалка, издуха дима с ентусиазъм, после каза, размекната от безплатния тютюн:
– Май имаше нещо общо с музей. Прикрепен беше.
– Прикрепен към музей?
– Да, защото помня как ми разправяше: „Понякога в свободните си часове посещавам музея.“ В нейна имитация африканският студент звучеше като англичанин от привилегированата класа. Прихна, сякаш изборът на такова развлечение ѝ се струваше абсурден.
– Спомняш ли си кой е този музей, дето е посещавал?
– Музея на Англия, нещо таквоз – отвърна тя и добави раздразнено: – Досущ като нея си. Как мога да помня след толкова години?
– И повече не го видя, след като той си отиде у дома?
– Не – отсече тя. – Пък и не очаквах да го видя. – Отпи от бирата си. – Трябва да е умрял.
– Защо мислиш така?
– Ами Африка е туй. Я са го гръмнали, я се е гътнал от глад. Знаеш как е там.
Страйк знаеше. Спомняше си гъмжащите улици на Найроби, погледа от въздуха към тропическите гори на Ангола с мъглата, надвиснала над върховете на дърветата, и внезапната стъписваща красота, когато хеликоптерът зави срещу водопад сред пищната зеленина на планината; спомняше си жената от народността масаи с бебе на гърдата, седнала на щайга, докато Страйк я разпитваше с мъка за предполагаемо изнасилване, а Трейси до него я заснемаше с камера.
– Знаеш ли дали Лула се е опитвала да открие баща си?
– Да, опитваше се – пренебрежително отвърна Марлийн.
– Как?
– Преглеждаше архивите на колежите.
– Но като не си помнела къде е учил...
– А бе не знам, мислеше, че ще го намери, ама не успя. Сигурно не съм запомнила правилно името. Тя все ме разпитваше как е изглеждал, къде е учил. Рекох ѝ че беше висок и слаб и да се благодари, че е взела моите уши, щото на кукуво лято щеше да види кариера на модел с неговите, дето бяха като слонски.
– Лула говореше ли ти за приятелките си?
– Да. Имаше една малка черна кучка, Ракел или нещо такова. Смучеше от Лула като пиявица. Добре се уреди покрай нея с дрехи, бижута и кой знае какво още. Веднъж рекох на Лула как едно ново палто ще ми дойде добре, ама не съм била нахална, пък оназ Ракел не се свенеше да си иска.
Тя изсумтя и пресуши чашата си.
– Виждала ли си някога Рошел?