Зовът на кукувицата

Джаго Рос. Тя трябва да бе поддържала връзка с него и да го бе виждала, докато още бяха заедно. Дори Шарлот с нейното омагьосващо въздействие върху мъжете и смайващата ѝ самоувереност не би съумяла да премине от подновяване на връзката към годеж само за три седмици. Бе се срещала тайно с Рос, докато се кълнеше на Страйк във вечна любов.

Това хвърляше много различна светлина върху бомбата, пусната от нея месец преди края, върху отказа ѝ да му покаже доказателства и променящите се дати.

Джаго Рос вече се бе женил веднъж. Имаше деца; до Шарлот бяха стигнали слухове, че много пиел. Бе се смяла заедно със Страйк за това какъв късмет бе имала да се отърве преди толкова години; изразила бе жалост към съпругата му.

Страйк си взе втора пинта, после трета. Искаше да удави импулсите, проблясващи като електрически заряди, да отиде и да я намери, да крещи, да вилнее, да строши ченето на Джаго Рос.

Той не бе ял нищо в „Орднънс Армс“, нито след това, а отдавна не бе поглъщал толкова алкохол на едно сядане. Отне му по-малко от час самотна и целенасочена консумация на бира, за да се почувства истински пиян.

Първоначално, когато тънката бледа фигура се появи до него, той изфъфли с надебелял език, че е сбъркала и масата, и мъжа.

– Не съм сбъркала – отсече Робин твърдо. – Аз също ще си взема питие.

Остави го да се взира с помътнен поглед в ръчната ѝ чанта, която остави на стола. Беше успокояващо позната, кафява, леко поизносена. Обикновено я провесваше на закачалката в офиса. Усмихна ѝ се дружелюбно и вдигна наздравица за нея.

Момчето на бара, младо и доста плахо на вид, каза на Робин:

– Мисля, че пи предостатъчно.

– Нямам пръст в тази работа – заяви му тя.

Беше потърсила Страйк в „Храбрата лисица“, най близкия до офиса пъб, в „Моли Могс“, „Солта на живота“ и „Кеймбридж“. „Тотнъм“ беше последният пъб, който се канеше да провери.

– К’во става? – попита я Страйк, когато тя седна.

– Нищо не става – отпи от малката си светла бира Робин. – Просто исках да се уверя, че си добре.

– Екстра съм – уведоми я Страйк и в опит да се доизясни добави: – Направо супер.

– Хубаво.

– Празнувам годежа на годеницата си – изрече той и вдигна единайсетата си халба за тост, като я разлюля с несигурна ръка. – Въобще не биваше да го напуска – заяви силно и ясно. – Не биваше да оставя почитаемия Джаго Рос. Който е забележителен путьо.

Последната дума буквално я извика. В пъба имаше повече хора, отколкото при пристигането на Страйк, и повечето изглежда го чуха. Още преди това му хвърляха скептични погледи. С едрото си тяло, притворените клепачи и войнственото изражение си бе осигурил малка непристъпна зона около себе си; посетителите отдалеч заобикаляха масата му, когато трябваше да отидат до тоалетната.

– Да се поразходим, а? – предложи Робин. – Ял ли си нещо?

– Знаеш ли какво? – каза той, като се наведе напред и опря лакти на масата, при което едва не събори чашата си. – Знаеш ли какво, Робин?

– Какво? – попита тя и задържа бирата му. Внезапно я налегна силно желание да се изкиска. Много от останалите клиенти на заведението ги наблюдаваха.

– Ти си много добро момиче – отбеляза Страйк. – Да, много свестен човек си. Това го забелязах – додаде тържествено.

– Благодаря ти – усмихна се тя и с усилие се въздържа да не прихне.

Той се облегна назад и затвори очи.

– Съжалявам, наквасих се.

– Да.

– Не го правя често напоследък.

– Не.

– Нищо не съм ял.

– Да идем да хапнем някъде тогава.

– Да, може – изговори с все така затворени очи. – Тя ми каза, че е бременна.

– О! – промълви с тъга Робин.

– Да, така ми каза. А после съобщи, че вече го нямало. Сигурно не било мое, датите не се връзвали.

Робин не каза нищо. Не искаше той да си спомня, че е чула това. Той отвори очи.

– Тя го остави заради мен, а сега го остави... не, мен остави заради него.

– Съжалявам.

– Мен остави заради него. Не съжалявай. Ти си добър човек.

Той извади цигари от джоба си и пъхна една между устните си.

– Не можеш да пушиш тук – напомни му тя кротко, но барманът, който явно само бе чакал повод, дойде забързано при тях с напрегнато изражение.

– Това ще трябва да го правите навън – високо заяви той.

Страйк отправи изненадан мътен поглед към момчето.

– Всичко е наред – каза Робин на бармана и взе чантата си. – Хайде, Корморан.

Той се изправи едър, раздърпан, олюляващ се, измъкна се от тясното пространство зад масата и стрелна ядосано бармана, когото Робин не можеше да вини, че отстъпи крачка назад.

– Няма нужда да крещиш – смъмри го Страйк. – Това е адски грубо.

– Добре, Корморан, да тръгваме – подкани го Робин и се отдръпна да му направи място да мине.

– Един момент, Робин – рече Корморан с вдигната предупредително голяма длан. – Само един момент.

– О, боже! – избъбри Робин тихичко.

– Да си се боксирал някога? – попита Страйк бармана, който изглеждаше ужасен.

– Корморан, да вървим.

– Аз бях боксьор. В армията, приятел.

Някакъв умник на бара подхвърли:

– Аз пък съм претендент за шампионската титла.