Зовът на кукувицата

Беше толкова не във форма, колкото никога през живота си. Неугледен и изкривен на една страна, той плуваше в края на басейна, ала тъй или иначе хладната чиста вода подейства успокояващо на тялото и духа му. Със задъхване приключи една-единствена дължина и поспря да си почине, опрял масивните си ръце на ръба на басейна, като споделяше тежестта на тялото си с милващата го вода и се взираше във високия бял таван. Малки вълнички, пращани от младите атлети в другия край на басейна, гъделичкаха гърдите му. Ужасната болка в главата му се оттегляше в някаква далечина; през мъглата си проби път яростна червена светлина. Миризмата на хлор бе остра, но вече не му се гадеше от нея. Целенасочено, като човек, смъкващ превръзка от рана, Страйк насочи вниманието си към темата, която се беше опитал да удави в алкохол.

Джаго Рос беше във всяко отношение антитеза на Страйк: красив като арийски принц, притежател на доверителен фонд, роден да запълни предопределено за него достойно място в семейството му и в света; мъж с цялото самочувствие, което може да му осигури грижливо документиран в продължение на дванайсет поколения произход. Беше минал през поредица от синекурни служби, развил беше траен проблем с алкохола и носеше у себе си злината на прекалено расово и зле дисциплинирано животно.

Шарлот и Рос принадлежаха към онзи затворен взаимосвързан свят на частни училища за хора със синя кръв, чиито семейства се знаеха помежду си и бяха обвързани чрез поколения сватосване и отколешни ученически познанства. Докато водата плискаше косматите му гърди, Страйк сякаш виждаше себе си, Шарлот и Рос от голямо разстояние, от обратния край на телескоп, така че кривата на тяхната история ставаше ясна: тя отразяваше нервното и променливо поведение на Шарлот, онази жажда за изострени емоции, която се проявяваше най-типично с разрушителен импулс. Тя се бе сдобила с Джаго като един вид с трофей още осемнайсетгодишна, тъй като той бе най-екстремният пример измежду себеподобните си и самото олицетворение на добрата партия, както я виждаха родителите ѝ. Може би ѝ се бе видяло твърде лесно, а и безспорно бе твърде предсказуемо, защото впоследствие тя го бе зарязала заради Страйк, който при целия си ум си бе истинска анатема за семейството на Шарлот; мелез, неподлежащ на категоризиране. Какво оставаше след всички тези години на жена, жадуваща за емоционални бури, освен да напуска Страйк отново и отново, докато накрая се окаже, че единственият начин да го напусне с апломб е да осъществи пълен кръг и да се върне на точката, на която той я бе открил?

Страйк остави изпълненото си с болка тяло да се носи във водата. Състезаващите се студенти продължаваха устремно да преплуват дължините в бързия коридор.

Страйк познаваше Шарлот. Тя го чакаше да се втурне и да я спаси. Беше финалният и най-жесток тест.

Той не преплува дължината на басейна обратно, а започна да подскача настрани през водата, като си помагаше с ръце, както бе правил по време на физиотерапията си в болницата.

Вторият душ беше по-приятен от първия; нагласи водата да е толкова гореща, колкото можеше да я понесе, а за изплакване пусна леденостудена.

След като си постави отново протезата, се избръсна над умивалника с кърпа, вързана около кръста, а после се облече необичайно грижливо. Никога не бе слагал най-скъпите костюм и риза, които притежаваше. Бяха му подарък от Шарлот за последния му рожден ден: облекло, достойно за годеника ѝ; той си спомняше как бе засияла срещу него, докато той оглеждаше непривично изрядния си вид във високото огледало. Оттогава костюмът и ризата неизменно бяха висели в калъфите си, тъй като от миналия ноември насам с Шарлот не бяха излизали много; рожденият му ден бе последният истински щастлив ден, който бяха прекарали заедно. Скоро след това отношенията им се бяха върнали към предишните огорчения, към някогашния батак, където бяха буксували и по-рано, но откъдето този път сякаш нямаше излизане.

Можеше и да изгори костюма. Вместо това реши да го облече като предизвикателство, да го освободи от асоциациите и да гледа на него като на ушити парчета плат. Кройката на сакото го правеше да изглежда по-строен и по-стегнат. Остави бялата риза незакопчана на врата.

В армията Страйк имаше репутацията на човек, който неимоверно бързо се възстановява след прекаляване с алкохол. Мъжът, който го гледаше от огледалото, беше блед, с морави сенки под очите, но все пак с елегантния италиански костюм изглеждаше по-добре, отколкото от седмици насам. Синината на окото му най-сетне бе изчезнала, а драскотините бяха заздравели.

Предпазливо леко хапване, обилно количество вода, още едно евакуационно пътешествие до ресторантската тоалетна, и ето че в пет часа той пристигна съвършено точен на Арлингтън Плейс номер едно.

Вратата се отвори след второто му почукване от сърдита жена с очила с черни рамки и късо подстригана побеляла коса. Тя го пусна неохотно, после прекоси с бърза крачка фоайето с каменен под, откъдето започваше великолепно стълбище с парапет от ковано желязо, и извика: