Зовът на кукувицата

– Гай! Някакъв Страйк те търси.

От двете страни на фоайето имаше стаи. Вляво малка група хора, като че всичките облечени в черно, се взираха по посока на мощен източник на светлина, който Страйк не виждаше, но който озаряваше напрегнатите им лица.

Соме се появи именно на тази врата и излезе във фоайето. Той също носеше очила, които го правеха да изглежда по-възрастен; джинсите му бяха торбести и прокъсани, а на бялата му фланелка бе изобразено око с кървава сълза, която при по-близко вглеждане се оказа изработена от червени пайети.

– Ще трябва да почакаш – отсечено съобщи той. – Брайъни е заета, а Киара има още часове работа. Паркирай се вътре, ако желаеш – посочи той към стаята вдясно, където се виждаше краят на маса, отрупана с подноси, – или пък влез да гледаш при тия безполезни лентяи – неочаквано повиши глас той и стрелна гневно групата елегантни мъже и жени, втренчени в източника на светлина. Те се пръснаха мигом, без да протестират, като някои прекосиха фоайето и влязоха в отсрещната стая.

– С по-хубав костюм си впрочем – добави Соме с кратък проблясък от предишната си шеговитост. После се върна обратно в стаята, от която беше излязъл.

Страйк последва дизайнера и зае мястото, освободено от грубо разпръснатите зяпачи. Стаята беше дълга и почти празна, но богатата украса на корнизите, бледите голи стени и прозорците без завеси ѝ придаваха атмосфера на изискана печал. Друга група хора, сред които дългокос фотограф, наведен над апарата си, стоеше между Страйк и сцената, която се намираше в далечния край на помещението и бе ослепително осветена от серия арковидни лампи и светлинни екрани. Там артистично бяха подредени няколко извехтели кресла, едното преобърнато настрани, и три модела. Бяха от различни раси, с лица и тела с невероятни пропорции, които попадаха между категориите на странното и впечатляващото. С фини кости и безумно слаби, очевидно бяха подбрани, както допусна Страйк, заради драматичния контраст между цвета на кожата им и между чертите им. На едно кресло се бе разположила, седнала наопаки като Кристин Кийлър, чернокожа млада жена с дълги крака в бял клин, но очевидно гола от кръста нагоре. Беше тъмна като самия Соме, с афроприческа и косо разположени прелъстителни очи. Изправена над нея в бяла жилетка, декорирана с вериги, закриващи слабините ѝ, стоеше красива евроазиатка с гладка прилепнала коса и асиметрично подрязан бретон. Малко по-далеч, седнала сама странично върху друго кресло, бе Киара Портър: с алабастровобяла кожа, с дълга, бебешки руса коса, облечена в бял полупрозрачен гащеризон, с прозиращи през тъканта бледи и изпъкнали зърна на гърдите.

Художничката гримьорка, почти толкова висока и слаба като моделите, беше приведена над чернокожото момиче и притискаше козметични тампони от двете страни на носа ѝ. Трите модела мълчаливо изчакваха на позиция, неподвижни като портрети, с безизразни гладки лица, готови да бъдат призовани към внимание. Останалите в стаята (фотографът, двама души край него, които му бяха асистенти, както се разбра, Соме, загризал нокти до сърдитата жена с очилата) мърмореха тихо един през друг, сякаш боейки се да не нарушат някакво деликатно равновесие.

Най-сетне гримьорката отиде при Соме, който ѝ заговори бързо и тихо, допълвайки думите си с жестове; тя се върна под ярката светлина и без да каже нищо на модела, разроши и пренареди дългата коса на Киара Портър; самата Киара не даваше признаци да съзнава, че е докосвана, а чакаше безмълвна и търпелива. Брайъни още веднъж се върна в сянката и попита нещо Соме; той отвърна със свиване на рамене и ѝ даде някакви тихи инструкции, които я накараха да се озърта, докато погледът ѝ не се спря върху Страйк.

Срещнаха се край внушителното стълбище.

– Здравей – прошепна тя. – Да влезем тук.

Поведе го през фоайето в насрещната стая, която бе по-малка от първата и в средата ѝ бе разположена сервирана маса за студен бюфет. Пред мраморната камина имаше няколко стойки с всевъзможни творения, украсени с пайети, къдрици и пера и подредени по цвят. Прогонените зяпачи, всичките малко над двайсетгодишни, се бяха събрали там; бъбреха си тихо, похапваха от вече поизпразнените плата с моцарела и пармска шунка и говореха по мобилните си телефони или си играеха с тях. Неколцина изпитателно огледаха Страйк, когато последва Брайъни в малката задна стая, превърната във временна гримьорна.

Пред големия прозорец с изглед към градина имаше две маси с големи стоящи огледала. Черните пластмасови кутии, разпръснати наоколо, напомняха на Страйк за онези, които чичо му Тед използваше за риболов, само дето тия на Брайъни бяха с чекмеджета, пълни с разнообразни пудри и бои; по масите върху хавлиени кърпи бяха подредени тубички и четки.

– Здравей – каза тя вече с нормален глас. – Господи. Оттатък напрежението с нож да го режеш, а? Гай винаги е бил перфекционист, но това е първата му сериозна фотосесия, откакто Лула умря, така че е по-напрегнат отвсякога.