Зовът на кукувицата

Имаше тъмна остра коса, тенът ѝ бе жълтеникав, а чертите ѝ, макар и едри, бяха привлекателни. Краката ѝ бяха дълги и във впитите джинси изглеждаха леко криви, носеше черна жилетка с мъжка кройка, няколко тънки златни верижки на врата си, пръстени по пръстите и палците, а краката ѝ бяха обути с нещо като черни кожени балетни пантофки. Такива дамски обувки винаги действаха леко като антиафродизиак на Страйк, защото му напомняха сгънатите пантофи, които леля Джоун носеше в ръчната си чанта, а оттам идеше асоциацията с мазоли и кокоши тръни.

Страйк започна да обяснява какво иска от нея, но тя го прекъсна.

– Гай ми каза всичко. Искаш ли цигара? Можем да пушим тук, ако отворим.

И тя отвори вратата, която водеше директно към павираната алея на градината.

Освободи малко пространство на една от отрупаните с гримове маса и седна там; Страйк придърпа един от столовете и извади бележника си.

– Добре, питай – каза тя и без да му даде време да заговори, подхвана: – Оттогава непрестанно си мисля за онзи следобед. Толкова безкрайно тъжно е.

– Добре ли познаваше Лула? – попита Страйк.

– Да, много добре. Бях ѝ правила грима за няколко фотосесии, подготвих я за благотворителния бал за спасяването на тропическите гори. Като ѝ казах, че умея да почиствам вежди с конец...

– Какво?

– То е като скубането на вежди, но се прави с конец.

Страйк не можеше да си го представи.

– Ясно...

– ...тя ме помоли да ѝ ги направя у дома ѝ. Папараците постоянно бяха по петите ѝ дори когато отиваше в салона за красота. Истинско безумие. Така че ѝ се притекох на помощ.

Тя имаше навика да отхвърля глава назад, за да отмята бретона от очите си, и леко задъхан маниер. Сега отметна коса на една страна, прокара пръсти през нея и се втренчи в него през бретона си.

– Отидох у тях към три часа. Двете с Киара бяха много развълнувани от пристигането на Дийби Мак. Момичешки клюки, нали разбираш. Никога не бих отгатнала какво предстои. Никога.

– Значи Лула беше развълнувана.

– О, да, естествено. Ти как би се чувствал, ако идва някой, който е писал песни за теб... – После се позасмя. – Е, може би е присъщо само на момичетата. Той е толкова харизматичен. С Киара се посмяхме по този повод, докато работех над веждите на Лула. После Киара ме помоли да ѝ направя ноктите. Накрая ги направих и на двете им. Прекарах там може би три часа. Да, тръгнах си някъде около шест часа.

– Значи би описала настроението на Лула като радостна възбуда, така ли?

– Да. Е, вярно, беше малко разсеяна, все си поглеждаше телефона. Той лежеше в скута ѝ, докато ѝ правех веждите. Знаех какво означава това: Еван отново ѝ играеше номерца.

– Тя ли го спомена?

– Не, но знаех, че му е много ядосана. Защо мислиш, че каза на Киара онова за брат си? Дето щяла да му остави всичко?

– Чу ли я да го изрича?

– Не, после разбрах, че го е казала. Киара разказа на всички ни. Трябва да съм била в тоалетната, когато го е споделила. Във всеки случай вярвам го напълно.

– И защо?

Тя придоби объркан вид.

– Ами... тя много обичаше брат си, нали така? Господи, това винаги е било очевидно. Той беше може би единственият човек, на когото можеше да разчита. Месеци преди това, горе-долу по времето, когато тя и Еван се разделиха първия път, аз я подготвях за ревюто на Стела и тя разправяше на всички колко я ядосвал брат ѝ, като ѝ натяквал, че Еван бил използвач. А онзи следобед Еван отново я беше нервирал и тя си е казала, че Джеймс... Джеймс ли му беше името?... го е разгадал правилно от самото начало. Тя беше убедена, че той ѝ мисли доброто, макар и понякога да беше малко властен. Това е много експлоататорски бизнес. Всеки си има интереси.

– Кой според теб е имал интерес да се възползва от Лула?

– О, боже мой, всеки – отвърна Брайъни и направи широк жест с ръката, в която държеше цигарата, така че бяха обхванати и пълните с хора съседни стаи. – Тя беше най-нашумелият модел, всички искаха да докопат нещо от нея. Все пак Ги... – Брайъни млъкна рязко. – Ги е бизнесмен, но той я обожаваше. Викаше я да живее при него след онази история с човека, който я дебнеше. Още не се е съвзел от смъртта ѝ. Опитвал се да влезе в контакт с нея чрез медиум. Марго Лайтър ми го каза. Още е съсипан, плаче всеки път, щом чуе името ѝ. Във всеки случай – каза Брайъни – това е всичко, което знам. Не съм и помисляла в онзи следобед, че я виждам за последен път. Какво нещо, боже мой.

– Тя разговаря ли с Дъфийлд, докато ти ѝ правеше... докато ѝ махаше веждите с конец?

– Не, но не би го и направила, ако са били в конфликт.

– Значи, доколкото помниш, говорила е главно за Дийби Мак?

– Всъщност... повече аз и Киара говорехме за него.

– Но мислиш, че е била развълнувана от срещата с него?

– О, да, разбира се.

– Кажи ми видя ли син лист хартия, изписан с почерка на Лула, докато беше в апартамента?

– Какво? Не, нищо такова не видях. Защо, какво е било?

– Нямам представа – отвърна Страйк. – Точно това исках да разбера.

– Не, не съм го видяла. Син лист, казваш? Не.

– Видя ли въобще някакъв лист с нейния почерк на него?