Зовът на кукувицата

Робин прецени възможностите пред себе си. Можеше да пропусне да предаде съобщението, като просто му каже да позвъни на Шарлот, и нека тя си свърши мръсната работа (както Робин го формулира пред себе си). Но какво би станало, ако Страйк решеше да не ѝ се обади и някой друг му съобщеше за годежа? Робин нямаше как да знае дали Страйк и бившата му (приятелка? годеница? съпруга?) имаха безброй общи познати. Ако се случеше тя и Матю да скъсат някога, всичките ѝ близки приятели и роднините щяха да го приемат лично и да се завтекат да ѝ съобщят подобна новина; предполагаше, че тя лично би предпочела да е предупредена възможно най-безшумно и дискретно.

Когато чу Страйк да се качва по стълбите почти час по-късно, като явно говореше по мобилния си телефон и беше в добро настроение, стомахът на Робин се сви, обхвана я паника, сякаш щеше да се явява на изпит. Той отвори стъклената врата и тя видя, че изобщо не говореше по телефона, а си рапираше полугласно, от което ѝ стана още по-зле.

– „Гордо си карам мойто ферари и майната му на Джохари“ – мърмореше Страйк, прегърнал кутия с електрически вентилатор. – Добър ден.

– Здравей.

– Реших, че имаме нужда от вентилатор, тук е задушно.

– Да, добре ще ни дойде.

– Току-що чух Дийби Мак в магазина – информира я Страйк, като постави вентилатора в ъгъла и съблече якето си. – „Гордо си карам мойто ферари и майната му на Джохари.“ Чудя се кой ли е Джохари. Може би друг рапър, който му е сгазил лука?

– Не – отвърна Робин, като ѝ се искаше той да не е толкова весел. – Това е термин от психологията. „Джохари прозорец.“ Показва доколко добре се познаваме и как ни възприемат околните.

Страйк спря, както окачаше якето си, и се втренчи в нея.

– Това не си го прочела в списание „Хийт“.

– Не. Учех психология в университета. Прекъснах.

В главата ѝ се заформи мъглявата идея, че може да изравни някак силите, като сподели с него за свой личен провал, преди да му съобщи лошата новина.

– Прекъснала си следването си в университета? – Той изглеждаше заинтересуван, което не бе типично за него. – Какво съвпадение. Аз също. Защо тогава „майната му на Джохари“?

– Дийби Мак е бил подложен на терапия в затвора. Заинтригувал се и започнал да чете много на тема психология. Това го узнах от вестниците – добави тя.

– Ти си истинска мина от полезна информация.

Тя усети ново сгърчване в стомаха.

– Дойде обаждане, докато те нямаше. От Шарлот Камбъл.

Той бързо вдигна поглед и се намръщи.

– Помоли ме да ти предам съобщение, което гласи – Робин за миг отклони погледа си по посока на ухото на Страйк, – че се е сгодила за Джаго Рос.

Очите ѝ отново бяха непреодолимо привлечени от лицето му и тя усети ужасяващ хлад.

Един от най-ранните и живи спомени на Робин от детството ѝ бе за деня, когато семейното куче беше приспано. Тя самата беше твърде малка, за да разбере думите на баща си; беше приемала за даденост съществуването на Бруно, любимия лабрадор на най-големия ѝ брат. Объркана от мрачната сериозност на родителите си, се беше обърнала към Стивън, за да се ориентира как да реагира, и цялото ѝ чувство за сигурност се сгромоляса, защото видя за пръв път в краткия си живот щастието и спокойствието да се изпаряват от малкото му весело лице, устните му да побеляват, а ченето му да увисва. След пълната тишина проехтя ужасният му вик на болка и тогава тя бе заплакала безутешно не за Бруно, а заради потресаващата скръб на брат си.

Страйк не заговори веднага. После промълви с доловима трудност:

– Ясно. Благодаря.

Влезе във вътрешния кабинет и затвори вратата.

Робин седна отново на бюрото си, усещаща се като екзекутор. Не можеше да се успокои, за да свърши нещо. Мина ѝ мисълта да почука и да предложи чаша чай, но реши да не го прави. В продължение на пет минути пренарежда вещите по бюрото си, като постоянно поглеждаше към затворената междинна врата, докато тя отново се отвори, при което Робин подскочи и се престори, че пише нещо на клавиатурата.

– Робин, аз излизам – съобщи той.

– Добре.

– Ако не съм се върнал до пет, заключи тук.

– Да, разбира се.

– До утре.

Той откачи якето си и излезе с целеустремена походка, която не я заблуди.

Пътните ремонтни работи се разпростираха като екзема; всеки ден бъркотията пропълзяваше върху все по-голяма площ и временните заграждения, предпазващи и насочващи минувачите, се преместваха още и още напред. Страйк не забелязваше нищо от това. Вървеше автоматично по клатещите се дъски към „Тотнъм“, заведението, което вече свързваше с бягство и убежище.

Също като „Орднънс Армс“ то беше почти празно, само с един клиент – старец, седнал до самата врата. Страйк си взе пинта „Дум Бар“ и се настани на една от ниските пейки до стената, тапицирани с червена кожа, почти под сантименталната викторианска мома, разпръскваща розови пъпки – мила, глуповата и простичка. Отпи от бирата си сякаш беше лекарство, без удоволствие, съсредоточен върху крайния резултат.