Зовът на кукувицата

Думите му не издаваха разочарованието, което чувстваше Робин, и тя се засрами мъничко от себе си; нима бе искала да види нещо потресаващо? Страйк минаваше надолу по снимките: групички смеещи се момичета, колежки от модните подиуми, някоя и друга знаменитост. Имаше няколко снимки на Лула с Еван Дъфийлд, някои правени от тях самите с изнесен напред апарат, на които бяха очевидно дрогирани или пияни. Соме се явяваше на няколко пъти; до него Лула изглеждаше по-сдържана и официална. Имаше много снимки на Киара Портър и Лула, прегърнати по барове, танцуващи в клубове и кискащи се на канапето в нечий претъпкан от хора апартамент.

– Това е Рошел – каза внезапно Страйк, като посочи смръщеното лице, подаващо се под мишницата на Киара Портър на една групова снимка. На същата в края стоеше сияещият Кийрън Коловас-Джоунс.

– Направи ми услуга – каза Страйк, след като бяха прегледали набързо всичките двеста и дванайсет снимки. – Разгледай ги и се опитай да идентифицираш поне прочутите личности, за да започнем да анализираме кой може да е искал снимките да изчезнат от лаптопа ѝ.

– Но тук няма нищо уличаващо – учуди се Робин.

– Трябва да има – отсече Страйк.

Той се върна във вътрешния кабинет, където се обади на Джон Бристоу (бил в среща и не можело да го безпокоят; „Моля предайте му при първа възможност да ми позвъни“), на Ерик Уордъл (гласова поща: „Имам въпрос за лаптопа на Лула Ландри“) и на Рошел Онифаде (ей така, за всеки случай, без шанс да остави съобщение: „Гласовата поща е запълнена“).

– Все още нямам успех с господин Бестигуи – съобщи Робин на Страйк, когато той излезе от вътрешния кабинет и я завари да издирва неидентифицирана брюнетка, снимана с Лула на плажа. – Отново му звънях сутринта, но той не ми връща обажданията. Опитах всичко, на всякакви се правих, настоявах, че не търпи отлагане... Какво смешно има?

– Чудех се защо всички тези хора, при които ходиш на интервюта, не ти предлагат работа – отвърна Страйк.

– О – промълви Робин и леко се изчерви. – Предложиха ми. Всичките. Приех онази в „Човешки ресурси“.

– О, ясно – рече Страйк. – Не си споменала. Поздравления.

– Прощавай, мислех, че съм ти казала – излъга Робин.

– Значи си тръгваш... кога?

– След две седмици.

– Аха. Матю сигурно е доволен, а?

– Да – отвърна тя малко слисана, – доволен е.

Сякаш Страйк знаеше, че Матю не одобрява, че тя работи за него, но това беше невъзможно, бе внимавала извънредно много да не издаде и чрез най-малък намек напрежението у дома.

Телефонът иззвъня и Робин го вдигна.

– Офисът на Корморан Страйк... Кой се обажда, моля?... Дерик Уилсън е – каза тя и му подаде слушалката.

– Здравей, Дерик.

– Господин Бестигуи замина за няколко дни – прозвуча гласът на Уилсън. – Ако искаш, ела да огледаш сградата...

– Там съм до половин час – отговори Страйк.

Изправи се, провери джобовете си за портфейла и ключовете и тогава забеляза, че Робин е малко омърлушена, макар да продължаваше да преглежда неуличаващите снимки.

– Искаш ли да дойдеш?

– Да! – рече зарадвана тя, грабна чантата си и изключи компютъра.

3

Тежката боядисана в черно входна врата на Кентигърн Гардънс номер осемнайсет се отвори към облицованото с мрамор фоайе. Точно срещу входа имаше красиво махагоново бюро, от дясната страна на което бяха стълбището, почти веднага изчезващо от погледа след извивката (мраморни стъпала, парапет от месинг и дърво), входът към асансьора с врати в старо злато и врата от тъмно масивно дърво, вградена в бялата стена. Върху голям бял куб в ъгъла между тази и външната врата бяха поставени високи цилиндрични вази с изобилие от наситенорозови лилиуми, чийто аромат насищаше топлия въздух. Лявата стена бе с огледала, които удвояваха размера на пространството и отразяваха оглеждащите фоайето Страйк и Робин, вратите на асансьора, модерния кристален полилей, както и издълженото в перспектива бюро за охраната с полирания му дървен плот.

Страйк си припомни думите на Уордъл: „Мраморни подове и облицовки в апартаментите. Досущ като петзвезден хотел.“ Робин до него се опитваше да не издава колко е впечатлена. Така значи живееха мултимилионерите. Тя и Матю заемаха долния етаж на къща близнак в Клапам; дневната ѝ бе с размера на помещението, отредено тук за дежурния пазач, където Уилсън ги въведе най-напред. Имаше достатъчно място за маса и два стола; монтиран на стената шкаф побираше всички служебни ключове от апартаментите, а друга врата водеше към тясна тоалетна.

Уилсън носеше черна униформа с месингови копчета – по модел на униформите на полицейските началници, – бяла риза и черна вратовръзка.