Зовът на кукувицата

– Откъде мога да знам, по дяволите, защо се е преоблякла? – избухна Соме. – Може да ѝ е било студено. Може да е била... Това е нелепо. Как бих могъл да знам?

– Само питам – каза Страйк. – Четох някъде как си казал пред пресата, че е умряла в твоя дреха.

– Не бях аз, никога не съм го обявявал. Някаква гадина от таблоидите позвънила в офиса и попитала за дизайнера на роклята. Една от шивачките ѝ казала, а после я нарекоха мой говорител. Мръсниците го изкараха, че искам да си правя реклама от това. По дяволите.

– Дали би могъл да ме свържеш с Киара Портър и Брайъни Радфорд?

Соме като че бе изгубил почва под краката си и изглеждаше смутен.

– Какво? Да...

И в следващия момент се разплака истински; не като Бристоу с шумно хлипане, а мълчаливо, със сълзи, които се търкаляха по гладките му черни бузи и мокреха тениската му. Той преглътна, затвори очи, обърна се с гръб към Страйк и облегна чело на стената, цял разтреперан.

Страйк чакаше, без да казва нищо, докато Соме няколко пъти обърса лицето си и се обърна към него. Не спомена сълзите си, а се върна до стола си, седна и запали цигара. След две или три дълбоки всмуквания заяви с делови, лишен от емоции тон:

– Ако е сменила дрехите си, то е било, защото е очаквала някого. Кукувицата винаги се обличаше за съответната роля. Трябва да е чакала някого.

– Така си помислих и аз – каза Страйк. – Но не съм експерт по жените и облеклото им.

– Не си, то се вижда – пусна отново злобничка усмивка Соме. – Искаш да говориш с Киара и Брайъни ли?

– Би помогнало.

– И двете ще присъстват на мои снимки в сряда. Арлингтън Теръс номер едно в Излингтън. Ако наминеш към пет следобед, ще са свободни да говорят с теб.

– Много мило от твоя страна, благодаря.

– Не е мило – тихо промълви Соме. – Искам да узная какво е станало. Кога ще говориш с Дъфийлд?

– Щом успея да се добера до него.

– Малкото лайно мисли, че му се е разминало. Тя трябва да се е преоблякла, защото е знаела, че той ще отиде. Макар да са имали скандал, наясно е била, че ще тръгне подир нея. Но той никога няма да говори с теб.

– Ще говори с мен – безгрижно заяви Страйк, прибра бележника и погледна часовника си. – Отнех ти много време. Благодаря отново.

Соме поведе Страйк обратно надолу по спираловидната стълба и после по белия коридор с отчасти възвърната напереност. Когато си стиснаха ръцете в студеното, настлано с плочки фоайе, по лицето му нямаше видими следи от мъка.

– Вземи да поотслабнеш – поръча на сбогуване той на Страйк – и ще ти пратя нещо XXL.

Когато вратата на склада се затвори зад Страйк, той чу Соме да подвиква към момичето с доматената коса на рецепцията:

– Знам какво си мислиш, Труди. Представяш си го как те обладава грубо изотзад, нали? Признай си, скъпа. Искаш го тоя едър и грубоват войник.

Последва шокирано изкискване от страна на Труди.

2

Това, че Шарлот прие мълчанието на Страйк, бе нещо безпрецедентно. Нямаше повече обаждания или съобщения; тя поддържаше позата на осъзнала, че последният им грозен и вулканичен скандал я е променил безвъзвратно, прогонил е любовта ѝ и я е прочистил от беса ѝ. Ала Страйк познаваше Шарлот толкова интимно, като микроб, живял в кръвта му петнайсет години; знаеше, че единствената ѝ реакция на болката е да нарани виновника възможно най-дълбоко, без значение какво ще ѝ струва това. Какво би се случило, ако той продължи да ѝ отказва аудиенция? Беше единствената стратегия, която никога не бе изпробвал, и само тя му оставаше.

От време на време, когато гардът му падаше (късно вечер при самотата в походното легло), инфекцията отново изригваше: бликваха разкаяние и копнеж, той я виждаше красива, гола, шепнеща любовни думи; или с тих плач му казваше, че знае колко е лоша, сбъркана и невъзможна, но че е най-доброто и истинско нещо, случвало му се някога. И тогава фактът, че от нея го дели натискането на няколко бутона, се оказваше твърде крехка барикада срещу изкушението. Понякога се измъкваше от спалния чувал и се придвижваше на куц крак в тъмното до опустялото бюро на Робин, включваше лампата и с часове четеше документите по случая. Веднъж или два пъти звъня посред нощ на мобилния телефон на Рошел Онифаде, но тя така и не отговори.

В четвъртък сутринта Страйк се върна при зида край болницата „Сейнт Томас“ и чака три часа с надеждата да види Рошел отново, но тя не се появи. Накара Робин да позвъни в болницата, но този път те отказаха да коментират неявяването на Рошел и оказаха съпротива на всички опити да се узнае адресът ѝ.

В петък сутринта Страйк отскочи до „Старбъкс“ и когато се върна, завари Сръчко да седи не на канапето до бюрото на Робин, а на самото бюро. Между устните си стискаше незапалена ръчно свита цигара и се бе навел към секретарката му, очевидно по-забавен, отколкото Страйк го бе виждал някога, защото Робин се смееше някак сдържано, както правят жените, когато са развеселени, но в същото време искат да покажат ясно, че крепостта е добре охранявана.