Зовът на кукувицата

– Мисля, че го депортираха обратно в Ливърпул – отвърна Соме. – Но полицията го провери, казаха ми, че бил в охранявано отделение в нощта, когато тя умря.

– Познаваш ли семейство Бестигуи?

– Само по думите на Лула, но той е долнопробен, а тя е празноглавка, пълна със силикон. Не ми е нужно да я познавам, ясен ми е нейният тип. От богаташките, дето харчат парите на грозните си мъже. Идват на моите ревюта. Искат да са ми приятелки. Предпочитам откровените проститутки пред тях.

– Седмица преди Лула да умре, двамата с Фреди Бестигуи са прекарали уикенда в една и съща извънградска вила.

– Да, чух. Той ѝ беше хвърлил око – пренебрежително подхвърли Соме. – Тя също го знаеше, не беше някакво непознато преживяване за нея. Но ми сподели, че не е отишъл по-далеч от опити да попадне едновременно с нея в асансьора.

– Не си ли говорил с нея след уикенда у Дики Карбъри?

– Не. Да не е опитал нещо там? Не подозираш Бестигуи, нали? – Соме се изправи в стола си и се втренчи в Страйк. – Мамка му... Фреди Бестигуи? Той е боклук, знам си го. Познавам едно момиченце, приятелка на приятел, което работеше в продуцентската му компания. Опитал се да я изнасили. Не, не преувеличавам – побърза да каже Соме. – Говоря за буквално изнасилване. Напил я след работа и я проснал на пода. Някакъв сътрудник си забравил мобилния телефон и се върнал, та ги заварил. Бестигуи плати и на двама им. Всички я убеждаваха да повдигне обвинения, но тя взе парите и избяга. Казаха, че прилагал твърде извратени дисциплинарни мерки спрямо втората си жена, ето защо тя си отиде и му отмъкна три милиона, след като го заплашила с пресата. Но Кукувицата никога не би пуснала Фреди Бестигуи у дома си в два през нощта. Както казах, тя не беше глупаво момиче.

– Какво знаеш за Дерик Уилсън?

– Кой е той?

– Охранителят, който е бил дежурен в нощта на смъртта ѝ.

– Нищо.

– Едър мъж с ямайски акцент.

– Може това да те шокира, но не всички чернокожи в Лондон се познават.

– Питах се дали не си разговарял с него, или дали Лула не го е споменавала.

– Не, имахме по-интересни теми за разговор от пазачите в сградата.

– Важи ли същото и за шофьора ѝ Кийрън Коловас-Джоунс?

– О, него го знам – рече Соме с усмивчица. – Постоянно позираше, когато очакваше, че го гледам през прозореца. Не му достига някъде около метър, за да бъде модел.

– Лула говорила ли ти е за него?

– Не, откъде накъде? – нетърпеливо попита Соме. – Той ѝ беше шофьор.

– Той ми каза, че са били близки. Спомена, че тя му подарила сако твой дизайн. Струвало деветстотин лири.

– Голяма работа – отсече Соме с непринудено пренебрежение. – Значимите ми модели вървят по три хилядарки. Слагам логото си на абсолютно безлични костюми и те се продават като топъл хляб. Глупак ще съм, ако не го правя.

– Точно за това щях да те питам – каза Страйк. – Става дума за конфекцията, нали?

Соме изглеждаше развеселен.

– Именно. Това са дрехи, изработени не по поръчка. Купуваш ги готови от магазина.

– Ясно. Много ли от тях се купуват?

– Ами да, продават се навсякъде. Кога последно си бил в магазин за мъжка конфекция? – попита Соме и присмехулните му изпъкнали очи обходиха тъмносиньото сако на Страйк. Какво си облякъл всъщност, костюма си от демобилизацията ли?

– Като казваш „навсякъде“...

– В луксозните универсални магазини, бутиците, онлайн – изрецитира Соме. – Защо?

– На записи от охранителни камери са заснети двама мъже, отдалечаващи се с тичане от квартала на Лула онази нощ и единият носи суичер с твоето лого на него.

Соме поклати глава леко раздразнен.

– Той е един от още поне милион.

– Ти не видя ли...?

– Не съм ги гледал тези щуротии – ядно заяви Соме. – Нито гледах безбройните репортажи, нито исках да чета по този въпрос, нито дори да мисля. Казах им да ми го спестят – поясни той и направи жест към стълбите и към персонала долу. – Знаех само, че тя е мъртва, а Дъфийлд се държи като човек, който крие нещо. И това ми стигаше.

– Добре, докато още сме на темата за дрехите, на последната снимка на Лула, на която влиза в сградата, тя носи рокля и палто...

– Да, носела е „Марибел“ и „Фей“ – потвърди Соме. – Роклята се нарича „Марибел“...

– Да, това го схванах – прекъсна го Страйк. – Но когато е умряла, е била облечена в друго.

Това сякаш изненада Соме.

– Така ли?

– Да. На полицейските снимки трупът беше...

Соме вдигна ръце в неволен жест за самозащита, после се изправи, като дишаше дълбоко, и отиде до стената със снимките, откъдето Лула гледаше усмихната, ведра или замислена. Когато дизайнерът отново се обърна към Страйк, странните му изпъкнали очи бяха влажни.

– По дяволите – процеди тихо той. – Не говори за нея така. „Трупът.“ Дявол да го вземе. Ти си един безсърдечен негодник. Нищо чудно, че старият Джони не си пада по теб.

– Не съм искал да те разстроя – спокойно изрече Страйк. – Целта ми беше да разбера дали се сещаш за причина тя да се преоблече, когато се е прибрала у дома. Когато е паднала, е била с панталони и бюстие с пайети.