Зовът на кукувицата

– О, да. Но не беше достатъчно въодушевена от това. Все ѝ казвах: миличка, ако за мен беше написал три песни, щях да го чакам гол зад вратата му, като пристигне. – Соме издиша две успоредни струи дим от ноздрите си и погледна изкосо Страйк. – Харесвам ги едри и грубовати – добави. – Но не и Кукувицата. Сам виждаш с какъв се хвана. Повтарях ѝ: ти си тази, дето направи такъв голям въпрос от откриването на корените си, намери си едно свястно чернокожо момче и се задоми. Дийби щеше да е идеален за нея. Защо не? В последното шоу за сезона я накарах да мине по подиума под звуците на „Момиче с грозно лице“ на Дийби. „Наистина хубаво ти е тялото, но виж си мутрата в огледалото. Погледни се, че си кръгла нула. Момиче, нямаш нищо общо с Лула.“ Дъфийлд беше крайно недоволен.

Соме пуши един миг мълчаливо с поглед към стената със снимки.

– Къде живееш, някъде наблизо ли? – попита Страйк, макар да знаеше отговора.

– Не, на Чарлс Стрийт в Кенсингтън – отвърна Соме. – Преместих се там миналата година. Далеч е от Хакни, няма спор, но вече ставаше глупаво, трябваше да се махна оттам. Твърде много разправии и побоища. Аз съм израснал в Хакни – обясни той. Тогава бях никому неизвестният Кевин Оусу. Смених си името, когато напуснах дома. Като теб.

– Аз никога не съм бил Рокъби – уточни Страйк и обърна нова страница в бележника си. – Родителите ми не са били женени.

– Това всички го знаем, драги – подхвърли Соме не без известна злоба. – Обличах твоя старец за снимки в „Ролинг Стоун“ миналата година: прилепнал костюм и омачкано бомбе. Виждаш ли го често?

– Не – отговори Страйк.

– Не, разбира се, ще го накараш да изглежда стар – позасмя се Соме. Той се разшава на стола си, запали нова цигара, стисна я между устните си и примижа към Страйк през стелещия се ментолов дим.

– Защо говорим за мен всъщност? Хората често ли ти разправят житейските си истории, като извадиш този бележник?

– Случва се.

– Не си ли искаш чая? Не те виня. И аз не знам защо я пия тази гадост. Баща ми би получил удар, ако поиска чай, а му поднесат това.

– Семейството ти още ли е в Хакни?

– Не съм проверявал – промърмори Соме. – Не си говорим. Аз практикувам онова, което проповядвам.

– Защо според теб Лула е променила името си?

– Защото и тя като мен мразеше проклетото си семейство. Не искаше вече да е свързана с тях.

– Защо тогава е избрала фамилия като на чичо си Тони?

– Той не е прочут. А комбинацията звучи добре. И Дийби не би могъл да напише „Двойно Л, бъди моя“, ако беше Лула Бристоу.

– Чарлс Стрийт не е много далеч от Кентигърн Гардънс, нали?

– На двайсет минути пеша е. Исках Кукувицата да се премести при мен, когато каза, че повече не изтрайва в старото си жилище, но тя не пожела. Избра вместо това онзи петзвезден затвор само и само да избяга от репортерите. Те я принудиха да иде там. Те носят отговорността.

Страйк си припомни думите на Дийби Мак „Шибаните репортери я тласнаха навън от прозореца“.

– Заведе ме да видя къщата. Мейфеър, пълен с богати руснаци и араби и с негодници като Фреди Бестигуи. Казах ѝ: миличка, не можеш да живееш тук с тоя мрамор навсякъде, не е шик при нашия климат, все едно да обитаваш собствената си гробница... – Помълча малко, после продължи: – Няколко месеца живя в пълен кошмар. Някой я дебнеше, пъхаше писма в пощенската кутия на входната ѝ врата в три часа през нощта, будеше я. Нещата, които описваше, че ще ѝ стори, я плашеха. После се раздели с Дъфийлд и репортерите вече бяха непрестанно пред дома ѝ. Откри, че подслушват всичките ѝ разговори. Отгоре на всичко си втълпи, че трябва да намери оная кучка майка си. Твърде много ѝ се събра. Искаше да се махне от всичко, да се усеща в безопасност. Настоявах да се премести при мен, но не, отиде и купи оня проклет мавзолей.

Избра жилището, защото ѝ изглеждаше като крепост с тази денонощна охрана. Вярваше, че там ще е защитена, че никой няма да може да се добере до нея. Ала намрази това място от първия ден. Знаех, че така ще стане. Беше откъсната от всичко, което харесваше. Кукувичката обичаше цвят и шум, обичаше да ходи свободно по улицата, да се усеща волна. Една от причините, поради които полицията твърдеше, че не е било убийство, бяха отворените прозорци. Лично ги беше отворила, по дръжките бяха нейните отпечатъци. Но аз знам защо ги е отворила. Тя винаги отваряше прозорците, дори и при най-голям студ, защото не можеше да понася тишината. Харесваше ѝ да чува Лондон. – Тонът на Соме бе изгубил цялото си лукавство и сарказъм. Той прочисти гърлото си и продължи: – Опитваше се да създаде връзка с нещо реално. Непрекъснато говорехме за това. То беше нашата голяма тема. Тъкмо по тази причина общуваше с проклетата Рошел. Кукувичката си мислеше, че би се озовала в нейното положение, ако не беше красива, ако Бристоу не я бяха взели като жива играчка за Ивет.

– Разкажи ми за онзи, който я е следил.

– Побъркан. Въобразяваше си, че са женени с нея. Беше му издадена забранителна заповед да я доближава и му назначиха принудително психиатрично лечение.

– Имаш ли представа къде е той сега?