Зовът на кукувицата

– Рошел мразеше Кукувицата. Завиждаше ѝ до смърт. Ако Кукувицата не го виждаше, на мен ми беше пределно ясно. Нея я блазнеше далаверата, пукната пара не даваше дали Кукувицата е жива, или мъртва. Извади късмет, както се оказа... И така колкото по-дълго гледах новините, толкова повече осъзнавах, че няма грешка. Направо рухнах. – Пръстите му, хванали цигарата, отново затрепериха. – Споменаха, че съседка дочула караница. Естествено помислих, че е бил Дъфийлд. Реших, че той я е блъснал през прозореца. Приготвил се бях да кажа на ченгетата какъв боклук е. Готов бях да ида и в съда и публично да свидетелствам що за тип е. И ако тази пепел падне от цигарата ми – продължи той без никаква промяна в тона, – ще уволня малката кучка.

Сякаш чула го, Труди затрополи по стълбата и се появи в стаята задъхана, стиснала в ръце тежък стъклен пепелник.

– Благодаря ти – натъртено произнесе Соме, когато тя го постави пред него и после забърза обратно надолу.

– Защо реши, че е Дъфийлд? – попита Страйк, когато прецени, че Труди се е отдалечила достатъчно.

– Че кого другиго би пуснала Кукувицата в апартамента си в два през нощта?

– Колко добре го познаваш?

– Достатъчно ясна ми е тая подла гадинка. – Соме отпи от ментовия си чай. – Защо го правят жените? А и Кукувичката... Тя не беше глупава впрочем, умът ѝ сечеше като бръснач. Какво тогава виждаше в Еван Дъфийлд? Аз ще ти кажа – отсече той, без да чака отговор. – Ония ми ти глупости с ранения поет, с измъчения гений. Измий си зъбите бе, простако. Не ми се прави на Байрон. – Той тропна чашата си на бюрото, обхвана десния си лакът с лявата ръка и задърпа енергично от цигарата. – Никой истински мъж не би търпял такъв като Дъфийлд. Само жените му се връзват. Заради някакъв извратен майчински инстинкт, ако питаш мен.

– Мислиш ли, че по природа е способен да я убие?

– То се знае – отсече Соме. – Способен е и още как. Всички ние я носим у себе си, тази способност за убийство. Защо Дъфийлд да е изключение? Има манталитета на злобно дванайсетгодишно хлапе. Представям си го в някое от вкиснатите му състояния, което избива в гняв, и после... – Той направи рязък жест с ръка. – Веднъж го видях да ѝ крещи. Беше миналата година на парти след мое ревю. Застанах помежду им. Казах му да се пробва с мен вместо с нея. Може да не съм от най-големите мъжкари – заяви Соме с изопнато бузесто лице, – но на това нищожество не бих му се дал. Държа се като последен лигльо на погребението.

– Наистина ли?

– Да. Криеше си лицето, грам уважение не показа. Да не бях толкова разстроен, щях да му дам да разбере какво мисля за него. Ще ми се прави на съсипан, гадният му малък лицемер.

– Значи никога не си вярвал, че е самоубийство?

Странните изпъкнали очи на Соме се втренчиха в Страйк.

– Никога. Дъфийлд твърди, че бил у дилъра си, маскиран като вълк. Що за смотано алиби е това? Надявам се, че ти е на дневен ред за проверка. Дано не си заслепен от славата му, както бяха от полицията.

Страйк си припомни коментара на Уордъл за Дъфийлд.

– Не мисля, че според тях Дъфийлд е ослепителен.

– Тогава проявяват повече вкус, отколкото съм си мислил – заяви Соме.

– Защо си толкова сигурен, че не е било самоубийство? Лула е имала психични проблеми, нали така?

– Да, но ние имахме договорка като Мерилин Монро и Монтгомъри Клифт. Бяхме си обещали, че ако някой от нас сериозно се замисли за самоубийство, ще се обади на другия. Тя щеше да сподели с мен.

– Кога я чу за последен път?

– Обади ми се в сряда, докато още бях в Токио – отвърна Соме. – Тъпата крава все забравяше за осемте часа разлика. Бях изключил звука на телефона си в два през нощта, така че не вдигнах. Но тя ми беше оставила съобщение и въобще не беше на вълна самоубийство. Чуй това.

Той отново бръкна в чекмеджето на бюрото си, натисна няколко бутона и подаде мобилния си телефон на Страйк.

Лула Ландри заговори в ухото на Страйк, близка и реална, с малко пресипнал гърлен глас и с умишлено изопачен кокни изговор:

– Добре ли си, миличък? Имам да ти казвам нещо. Не съм сигурна, че ще ти хареса, но е голяма новина и съм толкова щастлива, че трябва да я споделя с някого, така че звънни ми, когато можеш, чу ли? Нямам търпение. – Следваха звуци от въздушни целувки.

Страйк му върна телефона.

– Ти върна ли ѝ обаждането? Разбра ли каква е била голямата ѝ новина?

– Не. – Соме смачка цигарата си и веднага извади друга. – Японците ми бяха наредили среща след среща. Колкото пъти ми хрумваше да се обадя, часът беше неподходящ. Във всеки случай... да ти кажа право, мислех, че знам какво ще ми каже, и никак не бях зарадван. Реших, че е бременна.

Соме кимна няколко пъти с новата цигара, стисната между зъбите си, после я махна, за да каже:

– Да, мислех, че се е подредила.

– От Дъфийлд ли?

– Силно се надявах, че не. Тогава още не знаех, че пак са се събрали. Тя не би посмяла да се върне пак при него, ако бях в страната, затова е изчакала да ида в Япония, коварната малка кучка. Знаеше, че го мразя, а тя държеше на мнението ми. Бяхме си близки като роднини с Кукувицата.

– Защо реши, че може да е бременна?