Зовът на кукувицата

Робин не беше сигурна дали не си въобразява, че атмосферата в офиса бе леко напрегната при завръщането ѝ. Страйк седеше пред монитора на компютъра ѝ, тракаше по клавиатурата и макар да ѝ благодари за сандвичите, не се откъсна от работата си както обичайно, за да побъбрят десетина минути по случая „Ландри“.

– Трябва ми компютърът за малко, ще ти бъде ли удобно да поседиш на канапето? – попита я той и продължи да чатка по клавишите.

Робин се чудеше дали Луси бе казала на Страйк за какво са си приказвали. Надяваше се да не го е направила. После се ядоса, че се чувстваше виновна. В края на краищата тя не бе сторила нищо лошо. Тези ѝ чувства временно заглушиха голямото ѝ желание да разбере дали бе намерил Рошел Онифаде.

– Аха! – рече Страйк.

Открил бе в сайта на италианския дизайнер червеното палто от фалшиви кожи, с каквото бе облечена Рошел тази сутрин. Пуснато бе в продажба едва през последните две седмици и струваше хиляда и петстотин лири.

Робин изчака Страйк да обясни възклицанието си, но той не го направи.

– Намери ли я? – попита го тя най-сетне, когато Страйк се извърна към нея и се зае да развива сандвичите си.

Той ѝ разказа за срещата, но вече ги нямаше ентусиазмът и благодарността от сутринта, когато неведнъж я нарече „гений“. Тонът на Робин, с който го уведоми за резултатите от собствените си запитвания по телефона, бе съответно също така хладен.

– Обадих се на Дружеството на правистите за конференцията в Оксфорд на седми януари – каза тя. – Тони Ландри е присъствал. Престорих се на делегатка, която също е била там, и казах, че съм изгубила визитката му.

Той не изглеждаше особено заинтересуван от информацията, която бе поискал, нито я похвали за инициативността ѝ. Разговорът замря и остави неудовлетворение и у двамата.

Конфронтацията с Луси бе изтощила Страйк; той искаше да е сам. Подозираше също, че Луси може да е казала на Робин за Леда. Сестра му се измъчваше от факта, че майка им бе живяла и умряла при такива скандални обстоятелства, но изпадаше в настроения, в които биваше обземана от парадоксалното желание да го обсъжда надълго и нашироко, особено с непознати. Може да беше нещо като предпазен вентил поради мълчанието, което пазеше за миналото си пред своите приятелки от предградието, а може и да пренасяше военните действия във вражеска територия, тревожейки се от това, което хората може би вече знаеха, и стараейки се да предвари нездравия им интерес. Ала той не искаше Робин да знае за майка му, за крака му, за Шарлот, за никоя от темите, които Луси държеше да разчопля.

Уморен и в лошо настроение, Страйк несправедливо разпростря и над Робин общото си раздразнение от жените, които сякаш не можеха да оставят човек на мира. Помисли, че би могъл да отнесе бележките си в „Тотнъм“ този следобед, където би могъл да мисли, без да е прекъсван и без да му досаждат с настояване за обяснения.

Робин остро усети промяната в атмосферата. Възприе духа на мълчание, наложен от безучастно дъвчещия Страйк, изтръска се от трохите и му предаде съобщенията от сутринта с делови и неутрален тон.

– Обади се Джон Бристоу и остави номера на мобилния телефон на Марлийн Хигсън. Свързал се е и с Ги Соме, който може да се срещне с теб в десет часа сутринта в четвъртък в студиото си на Блънкет Стрийт, ако ти е удобно. Намира се в Чизик, близо до Странд-он-дъ-Грийн.

– Чудесно. Благодаря.

През този ден си казаха много малко. Страйк прекара по-голямата част от следобеда в пъба и се върна чак в пет без десет. Неловкостта помежду им продължи и за пръв път той се зарадва, че Робин си тръгва.

Четвърта част

Optimumque est, ut volgo dixere, aliena insania frui.

Както обичат да казват, най-добре е да умееш да се възползваш от чуждото безумие.

Плиний Стари,

Естествена история, ХVІІІ, 31

1

В деня на посещението си в студиото на Ги Соме Страйк отиде рано да се изкъпе в Студентския съюз на Лондонския университет и се облече необичайно грижливо. От проучването на сайта на дизайнера вече знаеше, че Соме е привърженик на панталони от напукана кожа, на вратовръзки от метална мрежа и на аксесоари от рода на черни козирки, които сякаш бяха изработени чрез отрязване на горната част на старомодни бомбета. Със смътното желание да е напук Страйк облече традиционния и удобен тъмносин костюм, с който се беше появил в „Сиприани“.

Студиото, което издирваше, беше бивш склад от деветнайсети век на северния бряг на Темза. Проблясващата река заслепяваше очите му, докато се опитваше да открие входа, който не бе ясно маркиран; нищо отвън не обявяваше новата функция на сградата.

Най-сетне откри дискретен необозначен звънец и вратата се отвори електронно отвътре. Голото, но просторно фоайе бе хладно от климатиците. Чу се звънтене и потракване, предшестващи влизането на момиче с доматеночервена коса, облечено от глава до пети в черно и окичено с безброй сребърни дрънкулки.

– О! – каза тя, като видя Страйк.

– Имам среща с господин Соме в десет – уведоми я той. – Корморан Страйк.

– О! – повтори тя. – Добре.