Зовът на кукувицата

После се изправи толкова рязко, че момичето с бейзболна шапка, което се приближаваше, за да разчисти масата и да я избърше, отскочи назад с лек вик на изненада. Страйк бързо излезе от „Макдоналдс“ и пое по Грантли Роуд.

Рошел стоеше на ъгъла, ясно различима в червеното си рунтаво палто, сред група хора, чакащи светофара, за да прекосят на пешеходната пътека. Говореше в розовата „Нокия“. Страйк я настигна, вмъкна се сред хората зад нея и използва едрото си тяло като оръжие, пред което околните се отдръпваха, за да го избегнат.

– ...искаше да знае с кого се е уговаряла да се срещне онази вечер... Да, и...

Рошел обърна глава, за да проследи уличното движение, и видя, че Страйк е точно зад нея. Бързо дръпна телефона от ухото си и натисна бутона, с което прекъсна разговора.

– Какво? – попита тя агресивно.

– На кого се обади?

– Гледайте си работата – викна гневно. Чакащите пешеходци се втренчиха в двамата. – Да не ме следите?

– Да – отговори Страйк. – Чуй ме.

Светофарът се смени; те бяха единствените, които не тръгнаха напред, и забързаните хора започнаха да ги подбутват.

– Ще ми дадеш ли номера на мобилния си телефон?

Неумолимите като на бик очи срещнаха погледа му – непроницаеми и потайни.

– За какво ви е?

– Кийрън ме помоли да го взема – излъга той. – Бях забравил. Каза, че си забравила някакви слънчеви очила в колата му.

Не му се вярваше да я е убедил, но след миг тя му продиктува номер, който той записа на гърба на една от собствените си визитки.

– Това ли е всичко? – войнствено попита тя и тръгна да прекосява, но стигна само до островче в средата на улицата, тъй като светофарът отново се смени. Страйк закуцука след нея. Тя изглеждаше едновременно ядосана и смутена от упоритото му присъствие.

– Какво?!

– Мисля, че има нещо, което не ми казваш, Рошел.

Тя го изгледа злобно.

– Вземи това – каза Страйк и извади втора своя визитка от джоба си. – Ако решиш, че искаш да ми съобщиш нещо, обади се, става ли? Звъни на този мобилен телефон.

Тя не отговори.

– Ако Лула е била убита – продължи Страйк, докато наоколо им фучаха коли и разплискваха локвичките от дъжд наоколо, – а ти знаеш нещо, може да си в опасност от убиеца.

Това предизвика лека иронична усмивка. Рошел не мислеше, че е в опасност. Бе убедена, че няма страшно за нея.

На светофара се появи зеленото човече. Рошел тръсна сухата си коса на пръчки и тръгна напред през улицата – обикновена, трътлеста, грозновата, все още стиснала телефона в едната си ръка и визитката на Страйк в другата. Страйк остана сам на островчето и я наблюдаваше с чувство за безсилие и безпокойство. Може и да не бе продала историята си на вестниците, ала той не вярваше, че сама си е купила дизайнерското късо палто от заплатата си в магазин.

9

Кръстовището на Тотнъм Корт Роуд и Чаринг Крос Роуд все още бе в пълен хаос, с големи дупки в настилката, тунели за минаване, оградени от бял шпертплат, и строители с каски. Страйк прекоси тесните пътеки с метални ограждения покрай изкопи, пълни със строителни отпадъци, крещящи работници и оборудване.

Изпитваше умора и болка, измъчваше го кракът му, усещането за некъпано тяло, за погълната мазна храна. Импулсивно той направи отклонение по Сътън Роу, далеч от шумотевицата на строителните работи, и позвъни на Рошел. Обаждането му директно се прехвърли на гласова поща, но отговори тъкмо нейният дрезгав глас, не му беше дала фалшив номер. Той не остави съобщение, вече бе изрекъл всичко, дошло му наум. И все пак изпитваше тревога. Донякъде му се щеше да я беше последвал тайно, за да види къде живее.

Отново се върна на Чаринг Крос Роуд и закуцука към офиса си през временния пешеходен тунел. Припомни си как Робин го беше събудила сутринта: с дискретно почукване, чаша чай, заучено мълчание по повод походното легло. Не биваше да допуска това да се случва. Имаше и други пътища за интимност освен възхищението пред женска фигура във впита рокля. Не искаше да обяснява защо спи в службата си; ужасяваха го въпросите от личен характер. А бе възникнала ситуация, в която тя го бе нарекла Корморан и му бе подсказала да се закопчее правилно. Изобщо не биваше да се успива.

Докато се изкачваше по металните стълби покрай затворената врата на „Графичен дизайн Крауди“, Страйк реши да е по-хладно авторитетен пред Робин до края на деня като един вид противотежест на гледката с косматия му корем.

И мигом щом взе това решение, чу от офиса си висок смях и два женски гласа, звучащи едновременно.

Страйк замръзна, заслушан и изпаднал в паника. Не беше върнал обаждането на Шарлот. Опита се да разпознае настроението по тона ѝ; присъщо за нея бе да се появи лично, да превземе с чар временната му секретарка, да я превърне в свой съюзник, да внуши на подчинената му собсвената си версия за истината. Двата гласа отново преминаха в смях и той не можеше да различи чии са.

– Здравей, Стик – чу се весел поздрав в мига, в който той отвори стъклената врата.

Сестра му Луси седеше на продъненото канапе и държеше чаша с кафе, а около нея бяха струпани торби от „Маркс енд Спенсър“ и „Джон Луис“.