Зовът на кукувицата

– За почти всичките ѝ познати това е предизвикало шок.

– Беше депресирана. И пиеше лекарства за това. Като мен. Понякога просто взема връх над теб. Това си е болест, не би ти простила – заяви тя. При неясния ѝ изговор последната фраза му прозвуча като „небитието е сила“.

Небитието, помисли си Страйк, разсейвайки се за миг. Беше спал зле. – Небитието, там бе отишла Лула Ландри и натам се бяха запътили всички, включително той и Рошел. Пътничка за небитието бе и майката на Лула. Понякога то се възправяше от нищото като бетонна стена и разбиваше черепа ти.

Сигурен беше, че ако извадеше бележника си, тя щеше да млъкне или да си тръгне. Ето защо задаваше въпросите толкова непринудено, колкото му беше по силите, питаше я как бе започнала да посещава клиниката, как се бе запознала с Лула.

Отначало, все още обзета от подозрение, тя даваше едносрични отговори, но постепенно се отпусна. Житейската ѝ история бе окаяна. Тормоз в ранно детство, социални грижи, тежко душевно заболяване, приемни семейства, изблици на насилие, докато на шестнайсет се оказала бездомна. Осигурено ѝ било добро лечение като непряк резултат от това, че я е блъснала кола. Била хоспитализирана и тъй като неадекватното ѝ поведение направило невъзможно лекуването на телесните ѝ увреждания, бил повикан за консултация психиатър. Сега била на медикаменти и когато ги вземала, те силно облекчавали симптомите ѝ. Страйк намираше за трогателен факта, че амбулаторните посещения в психиатричната клиника, където Рошел бе срещнала Лула Ландри, се бяха превърнали в събитието на седмицата за нея. Говореше с топло чувство за младия психиатър, който водеше групата.

– Значи там се запозна с Лула?

– Брат ѝ не ви ли каза?

– Не спомена подробности.

– Да, тя дойде в нашата група. Беше прехвърлена.

– И започнахте да си говорите?

– Да.

– Сприятелихте се?

– Да.

– Посещавала си я у дома ѝ? Плувала си в басейна?

– Че защо не?

– Няма нищо лошо, само питам.

Изражението ѝ се посмекчи.

– Не обичам да плувам. Мразя да ми се мокри лицето. Влизах в джакузито. И ходехме на пазар заедно.

– Тя говореше ли ти за съседите си, за другите хора в сградата?

– За ония Бестигуи ли? Малко. Не ги харесваше. Оная жена е кучка – отсече тя с внезапно озлобление.

– Какво те кара да го кажеш?

– Виждали ли сте я? Гледаше ме, сякаш съм отрепка.

– Какво мислеше Лула за нея?

– Не харесваше нито нея, нито мъжа ѝ. Той е мръсник.

– В какъв смисъл?

– Такъв е и толкоз – нетърпеливо заяви Рошел, но после, когато Страйк не каза нищо, добави:

– Все се опитваше да я примами долу, когато жена му я нямаше.

– Лула отиде ли някога?

– Как ли пък не – гласеше презрителният отговор.

– С Лула сигурно много сте разговаряли.

– Да, отнач... разговаряхме.

Тя насочи поглед през прозореца. Неочакван дъжд бе сварил минувачите неподготвени. Прозрачни елипси нашариха стъклото до тях.

– Отначало? – настоя Страйк. – С времето по-малко ли си говорехте?

– Скоро ще трябва да тръгвам – високомерно заяви Рошел. – Имам си работа.

– Хора като Лула често са разглезени – предпазливо опипваше почвата Страйк. – Отнасят се лошо с околните. Свикнали са да става тяхното...

– Аз не съм ничия слугиня – ядно изрече Рошел.

– Може би тъкмо затова тя те е харесвала? Може би те е виждала като равна, не като някаква подмазвачка?

– Да, точно тъй – потвърди Рошел умилостивена. – Не ѝ се връзвах на фасона.

– Ето защо те е искала за приятелка, ти си земно момиче...

– Да.

– Свързвала ви е и болестта, нали? Страничните хора не биха ви разбрали.

– Плюс, че аз съм черна, пък тя много искаше да се чувства черна.

– Говореше ли с теб за това?

– Да, то се знае. Искаше да знае откъде идва, на кое място принадлежи.

– Споделяла ли е, че иска да открие черното си семейство?

– Разбира се. И тя... да.

Почти видимо удари спирачки.

– Откри ли някого? Баща си?

– Не, него не го намери. Невъзможна работа.

– Сериозно?

– Да, сериозно.

Започна да яде бързо. Страйк се боеше, че ще си тръгне в момента, щом приключи.

– Лула беше ли в депресия, когато се срещнахте във „Вашти“ в деня, преди да умре?

– Да, беше.

– Каза ли ти защо?

– Няма причина. Това си е болест.

– Но ти каза, че се чувства зле, така ли?

– Да – отвърна тя след мигновено колебание.

– Трябвало е да обядвате заедно, нали? – попита той. – Кийрън ми каза, че я докарал да се срещне с теб. Познаваш Кийрън, нали? Кийрън Коловас-Джоунс?

Изражението ѝ омекна, ъгълчетата на устата ѝ се повдигнаха.

– Да, познавам Кийрън. Да, тя дойде да се видим във „Вашти“.

– Но не остана за обяд?

– Не, бързаше – отговори Рошел.

Наведе глава да пийне още кафе и скри лицето си.

– Защо просто не ти е позвънила? Имаш телефон, нали?

– Да, имам телефон – троснато отвърна тя и извади от коженото палто прост модел „Нокия“, обсипан с крещящи розови кристали.

– А защо според теб не ти се е обадила да каже, че не може да се видите?

Рошел го стрелна ядосано.

– Не обичаше да използва телефона, защото те я подслушваха.

– Журналистите ли?

– Да.

Почти беше довършила сладката си.

– Но журналистите не биха се заинтересували от факта, че тя няма да може да дойде във „Вашти“, нали така?

– Не знам.