Зовът на кукувицата

Сложи отново телефона на пода до себе си, където той остана да лежи и да се зарежда безшумно. Преметна косматата си ръка върху очите си и вече не виждаше дори ивиците светлина по тавана, хвърляни от уличното осветление през процепите на щорите. Против волята си видя Шарлот каквато беше, когато я бе зърнал за пръв път в живота си – седеше сама на перваза на прозореца по време на едно студентско парти в Оксфорд. Никога не бе виждал нещо толкова красиво, а явно същото важеше и за останалите, ако се съдеше по косо хвърляните към нея безброй мъжки погледи, силния смях и подвикванията и екстравагантните жестове, отправяни по посока на смълчаното момиче.

Докато я наблюдаваше през помещението, деветнайсетгодишният Страйк изпита абсолютно същия копнеж, от който в детството си бе обладаван всеки път, когато се събудеше сутринта и видеше, че през нощта е навалял сняг в градината на леля Джоун и чичо Тед. Искаше неговите стъпки да са първите, които ще оставят дълбоки тъмни дупки в мамещата гладка повърхност; щеше му се да я смути и разбърка.

– Пиян си – предупреди го приятел, когато Страйк обяви намерението си да иде и да я заговори.

Страйк се съгласи, опразни съдържанието на седмата си халба и се отправи целеустремено към прозореца, до който седеше тя. Смътно усещаше, че околните го наблюдават, подготвени да се посмеят, защото той беше масивен, подобен на Бетовен в боксьорско амплоа, и цялата му тениска беше омазана със сос от къри.

Когато застана пред нея, тя го погледна – имаше големи очи и дълга тъмна коса, а през разкопчаната ѝ риза се виждаха бледата ѝ кожа и гънката между гърдите ѝ.

Необичайното чергарско детство на Страйк с постоянно изтръгвани корени и присъединяване към нови разнородни групи от деца и тийнейджъри бе изковало у него завидни социални умения. Умееше да се впише в компания, да разсмее хората, да бъде харесан едва ли не от всеки. Ала онази вечер езикът му бе непослушен и сякаш гумен. Помнеше, че леко се олюляваше.

– Искаш ли нещо? – попита го тя.

– Да – отвърна ѝ. Дръпна напред тениската си и ѝ показа петната от сос. – Кой е най-добрият начин да се изчисти това според теб?

Против волята си (забелязал бе как се мъчи да се сдържи) тя се разсмя.

Малко по-късно един Адонис на име Джаго Рос, познат на Страйк по външност и репутация, влезе, следван от приятелите си, и те от добри семейства като него, и завари Страйк и Шарлот седнали на перваза и погълнати от разговор.

– Сбъркала си стаята, Шар, скъпа – каза Рос, мигом предявил своите права с галещата арогантност на тона си. – Партито на Ричи е горе.

– Няма да дойда – обърна се усмихната тя към него. – Трябва да помогна на Корморан да накисне тениската си.

И така Шарлот публично заряза приятеля си, завършил престижното училище „Хароу“, заради Корморан Страйк. Беше най-славният миг във всичките деветнайсет години на Страйк: пред очите на смаяните околни той бе отмъкнал Хубавата Елена под самия нос на Менелай и при целия си шок и възторг не постави под въпрос това чудо, а просто го прие.

Едва по-късно си даде сметка, че онова, което бе изглеждало чиста случайност или пръст на съдбата, бе открай докрай организирано от нея. Беше му го признала месеци по-късно: че за да накаже Рос за някакво провинение, умишлено бе влязла в погрешната стая и бе изчакала някой мъж, който и да е, да я заговори; че той, Страйк, бе просто инструмент, за да изтезава Рос; че беше спала с него в малките часове на същата нощ в духа на отмъстителна ярост, която той погрешно бе приел за страст.

Онази първа нощ бе съдържала всичко, което впоследствие ги бе разделяло и събирало отново: нейния стремеж към самоунищожение, безразсъдството ѝ, решимостта да нарани; неохотното ѝ, но истинско влечение към Страйк, убежището ѝ в защитения затворен свят, в който бе израснала и чиито ценности едновременно презираше и прегръщаше. Така бе започнала една връзка, довела Страйк петнайсет години по-късно до това походно легло, измъчван от физическа болка и изпълнен с желание да прогони тази връзка от спомените си.

8

Когато Робин пристигна на следващата сутрин, за втори път завари стъклената врата заключена. Отвори си с резервния ключ, който Страйк вече ѝ бе поверил, приближи се до затворената вътрешна врата и мълчаливо се ослуша пред нея. След няколко секунди чу приглушени, но безпогрешно разпознаваеми звуци от хъркане.

Това я изправи пред един деликатен проблем, защото негласното им споразумение бе да не се споменава походното легло на Страйк или другите признаци за обитаване из офиса. От друга страна, Робин имаше съобщение от спешен характер за временния си шеф. Тя се поколеба и обмисли вариантите пред себе си. Най-лесният път бе да се опита да събуди Страйк, като вдигне достатъчно шум във външния офис, за да му даде време да оправи себе си и кабинета си, но това можеше да отнеме дълго време, а новината ѝ не търпеше отлагане. Ето защо Робин пое дълбоко дъх и почука на вратата.