Зовът на кукувицата

– Защото това би означавало изрично да изключи майка ни и да я нарани тежко – много сериозно отговори Бристоу. – Не става въпрос за парите, баща ми остави мама достатъчно осигурена, а по-скоро за посланието, което би изпратила Лула, изключвайки я по този начин. Завещанията могат да причинят тежки душевни рани, виждал съм го да се случва безброй пъти.

– Майка ти направила ли е завещание? – попита Страйк.

Бристоу изглеждаше стреснат.

– Аз... да, така мисля.

– Може ли да попитам кои са наследниците?

– Не съм го виждал – отвърна Бристоу малко сковано. – Какво общо има...?

– Всичко е съществено, Джон. Десет милиона лири са много пари.

Бристоу сякаш се опитваше да прецени дали Страйк проявява нечувствителност, или нахалство. Накрая каза:

– Предвид че няма други роднини, предполагам, че Тони и аз сме основните наследници. Вероятно е споменала някоя и друга благотворителна организация; майка ми винаги е била щедра за благотворителни каузи. Но сигурно ще ме разбереш – добави Бристоу с отново появили се червени петна по врата, – аз не бързам да узная последните желания на майка си предвид онова, което трябва да ги предшества.

– Не, разбира се – съгласи се Страйк.

Бяха стигнали до кантората на Бристоу, строга на вид осеметажна сграда с тъмен вход с арка над него. Бристоу спря до входа и се обърна с лице към Страйк.

– Мислиш ли, че съм жертва на нездрава заблуда? – попита той, когато покрай тях минаха две жени в тъмни костюми.

– Не – отвърна Страйк с голяма доза откровеност. – Не, не мисля.

Безизразното лице на Бристоу се поразведри.

– Ще ти се обадя по повод Соме и Марлийн Хигсън. О, за малко да забравя. Лаптопът на Лула. Заредих го с батерии, но е защитен с парола. Полицията я открила и я казала на майка ми, но тя не си я спомня, а аз никога не съм я знаел. Може би е в полицейското досие – предположи с надежда той.

– Не, доколкото си спомням – каза Страйк, – но надали това ще е голям проблем. Къде беше лаптопът след смъртта на Лула?

– Първо го задържа полицията, а после беше в дома на майка ми. Почти всички вещи на Лула са в апартамента на мама. Така и не събира смелост да вземе решение за тях.

Бристоу връчи куфарчето на Страйк и се сбогува с него. После едва забележимо изпъна рамене, отправи се към стълбите и изчезна през вратата на семейната фирма.

7

Търкането между края на ампутирания крак и протезата с всяка крачка причиняваше все повече болка на Страйк, докато той вървеше към Кенсингтън Гор. Леко изпотен в дебелото си палто под бледото слънце, осветяващо парка в далечината, Страйк се запита дали странното подозрение, което го бе сграбчило, не беше само сянка, движеща се в дълбините на кален вир: трик на светлината, илюзорен ефект на разлюляната от вятъра повърхност. Бяха ли тези мимолетни водовъртежи предизвикани от слузеста опашка, или не означаваха нищо и единствената причина за тях бе блатен газ? Възможно ли бе нещо да се спотаява заровено в калта, след като други безуспешно бяха хвърляли мрежи да го уловят?

По пътя към метростанцията „Кенсингтън” той мина покрай Куинс Гейт – богато орнаментирана, покрита с червеникава ръжда и украсена с кралския герб, – която водеше към Хайд Парк. Със своята неизлечима наблюдателност той обърна внимание на скулптурата на кошута и фавън върху едната колона и на елен върху другата. Хората често допускаха симетрия там, където такава не съществуваше. Същото, а все пак коренно различно... Лаптопът на Лула Ландри се удряше все по-силно в крака му и куцането му се засилваше.

Беше му горещо, изпитваше болка и обезсърчение и прие като мрачна неизбежност съобщенията на Робин, когато най-сетне се добра до офиса си в пет без десет, че все още не съумява да пробие през телефонистката в продуцентската компания на Фреди Бестигуи и че не е успяла да открие никого с фамилия Онифаде с номер на Бритиш Телеком в района на Килбърн.

– Разбира се, след като тя е леля на Рошел, би могла да носи и друга фамилия, нали така? – изтъкна Робин, докато закопчаваше палтото си и се приготвяше да си върви.

Страйк уморено се съгласи. В мига, в който беше влязъл през вратата на офиса, се бе тръшнал върху продъненото канапе, нещо, което Робин никога не го бе виждала да прави преди. Лицето му бе изопнато.

– Добре ли сте?

– Да. Да се е появявал някой от „Временни кадри“ следобед?

– Не – отвърна Робин, докато затягаше силно колана си. – Може и да са ми повярвали, като казах, че съм Анабел. Постарах се да говоря с австралийски акцент.

Той се усмихна. Робин затвори междинния доклад, който бе чела, докато чакаше връщането на Страйк, върна го грижливо на рафта му, сбогува се със Страйк и го остави да седи върху протритите възглавници с лаптопа до него.