Зовът на кукувицата

Бристоу гледаше чичо си. Ландри очевидно размисли.

– Видях през открехнатата врата на кабинета, че Джон работи усилено, и не исках да го безпокоя. Поседях известно време при Ивет в нейната стая, но тя беше отпаднала от болкоуспокояващите, така че я оставих с Лула. Знаех – добави Ландри с едва доловима злобна нотка, – че няма друг човек, с когото Ивет би предпочела да бъде, освен Лула.

– Господин Ландри, разпечатките от телефона на Лула показват, че е звъняла на мобилния ви телефон неколкократно, след като е напуснала дома на лейди Бристоу.

Ландри пламна.

– Говорихте ли с нея по телефона?

– Не. Бях изключил звука на мобилния си телефон, закъснявах за конференцията.

– Но те вибрират, нали така?

Питаше се какво ли би накарало Ландри да си тръгне. Беше сигурен, че адвокатът е на косъм от това.

– Погледнах телефона си, видях, че е Лула, и реших, че може да почака – кратко отвърна той.

– Не ѝ ли върнахте обаждането?

– Не.

– Тя не остави ли съобщение, за да обясни за какво иска да говорите?

– Не.

– Много странно, не мислите ли? Току-що сте я видели у майка ѝ, казвате, че нищо важно не се е случило помежду ви, а въпреки всичко тя прекарва следобеда в опити да се свърже с вас. Не ви ли изглежда така, сякаш е имала да ви каже нещо спешно? Или че е искала да продължи разговора, който сте водили в апартамента?

– Лула беше момиче, което можеше да ти се обади трийсет пъти подред по най-незначителен повод. Беше разглезена. Очакваше хората да скочат в стойка мирно само щом видят името ѝ.

Страйк погледна Бристоу.

– Тя... понякога... горе-долу така постъпваше – измърмори братът.

– Мислиш ли, че сестра ти е била разстроена само защото майка ви се е чувствала слаба след операцията, Джон? – попита Страйк. – Шофьорът ѝ Кийрън Коловас-Джоунс беше категоричен, че тя е напуснала апартамента с рязко променено настроение.

Преди Бристоу да успее да отговори, Ландри, изоставил храната си, се изправи и се зае да облича палтото си.

– Коловас-Джоунс да не е онова странно на вид цветнокожо момче? – попита той, като гледаше от горе надолу Страйк и Бристоу. – Онзи, дето караше Лула да му уреди ангажименти като модел и актьор?

– Той е актьор, да – отвърна Страйк.

– Да. На последния рожден ден на Ивет, преди да се разболее, имах проблем с колата си. Лула и този младеж се отбиха, за да ме закарат на празничната вечеря. През по-голямата част от пътуването Коловас-Джоунс досаждаше на Лула с молбите си да използва влиянието си пред Фреди Бестигуи, за да му уреди прослушване. Извънредно натрапчив млад човек. А и много фамилиарничеше. Разбира се – добави той, – предпочитам да не знам много за интимния живот на осиновената ми племенница.

Ландри подхвърли на масата банкнота от десет лири.

– Очаквам те скоро в кантората, Джон.

Стоеше и очевидно очакваше отговор, но Бристоу не обърна внимание. Беше втренчил разширените си очи в снимката над статията, която Страйк бе чел при пристигането на Ландри. Беше на млад чернокож войник в униформа на втори батальон от Кралския пехотен полк.

– Какво? Да, веднага се връщам – отвърна той разсеяно на чичо си, който студено го наблюдаваше. – Прощавай – добави Бристоу към Страйк, докато Ландри се отдалечаваше. – Просто Уилсън... Дерик Уилсън, знаеш го, пазача в сградата, има племенник в Афганистан. За миг си помислих, боже опази... но не е той. Името е друго. Ужасна е тази война, нали? Струва ли си такава загуба на човешки живот?

Страйк премести тежестта от протезата си – разходката през парка не беше помогнала за болката в крака му, сега тя бе тъпа и непрестанна.

– Да повървим пеша на връщане – предложи Бристоу, когато приключиха с храненето. – Малко чист въздух ще ми дойде добре.

Бристоу избра най-прекия път, който включваше придвижване през тревни площи; Страйк не би минал оттам сам, тъй като това ходене изискваше повече енергия, отколкото по асфалтова настилка. Когато стигнаха до мемориалния фонтан на Даяна, принцесата на Уелс, който шушнеше и звънтеше по протежението на дългия си канал от корнуолски гранит, Бристоу внезапно съобщи сякаш в отговор на въпрос, който Страйк беше задал:

– Тони никога не ме е харесвал. Предпочиташе Чарли. Хората казваха, че Чарли много прилича на Тони като момче.

– Не бих казал, че говореше много ласкаво за Чарли преди пристигането ти, а и към Лула не показа особена търпимост.

– Изложи ли ти схващанията си за наследствеността?

– Чрез подразбиране.

– Обикновено не се свени да ги изразява директно. Това създаде допълнителна връзка между мен и Лула, фактът, че Тони ни смяташе за безпородни. За Лула беше по-зле; моите биологични родители поне трябва да са били бели. Тони не може да бъде наречен широкомислещ. Миналата година при нас дойде стажантка пакистанка. По-добра не бяхме имали, но Тони я прогони.

– Какво те накара да работиш при него?