Зовът на кукувицата

– Мога да опитам. Ще му се обадя днес следобед. Той обожаваше Лула, сигурно ще иска да помогне.

– Съществува и въпросът с рождената майка на Лула.

– О, да – въздъхна Бристоу. – Имам някъде данни за нея. Тя е ужасна жена.

– Виждал ли си я?

– Не, съдя по онова, което Лула ми е казвала, а и по всичко, изписано във вестниците. Лула бе решена да открие произхода си и мисля, че Дъфийлд я насърчаваше. Силно го подозирам, че е изпял историята пред пресата, макар тя винаги да го отричаше... Във всеки случай тя успя да открие онази жена, Хигсън, която ѝ казала, че баща ѝ бил африкански студент. Не знам дали е истина, или не. Със сигурност обаче бе онова, което Лула желаеше да чуе. Въображението ѝ се развихри, май се виждаше като отдавна изгубената дъщеря на високопоставен политик или като племенна принцеса.

– Но не е открила баща си, така ли?

– Не знам – отвърна Бристоу с обичайния си ентусиазъм към всяка посока на разследването, която би обяснила присъствието на чернокожия, уловен от камерата близо до жилището ѝ. – Но ако го е била открила, аз съм последният, когото щеше да уведоми.

– Защо?

– Защото имахме много неприятни скандали по този повод. На майка ми тъкмо ѝ бяха поставили диагноза рак на матката, когато Лула се зае да издирва Марлийн Хигсън. Казах на Лула, че надали би могла да бъде по-нетактична в избора на момент за издирване на корените си, но тя беше същински кон с капаци, когато се отнасяше до собствените ѝ капризи. Обичахме се – промълви Бристоу и морно прокара ръка по челото си, – но възрастовата разлика пречеше. Сигурен съм обаче, че се е опитвала да издири баща си, защото това искаше повече от всичко: да открие черните си корени и чувството си за идентичност.

– Поддържаше ли все още контакт с Марлийн Хигсън преди смъртта си?

– С прекъсвания. Останах с чувството, че Лула се опитваше да прекрати връзката. Хигсън е кошмарна личност, безсрамно меркантилна. Би разказала историята си на всеки, готов да ѝ плати, а за беда много хора бяха готови. Мама беше съсипана от цялата тази история.

– Има и други неща, за които исках да те попитам.

Адвокатът с готовност забави крачка.

– Когато посети Лула в апартамента ѝ онази сутрин, за да ѝ върнеш договора със Соме, видя ли някого, който да ти е заприличал на техник от охранителна фирма, отишъл да проверява алармените инсталации?

– Нещо като монтьор?

– Или електротехник. Може би с работни дрехи?

Замисляйки се, Бристоу изкриви лице и заешките му зъби щръкнаха повече отвсякога.

– Не си спомням... чакай да си помисля... Когато минавах покрай апартамента на втория етаж, да... имаше мъж, който чоплеше нещо на стената. Възможно ли е да е бил той?

– Вероятно. Как изглеждаше?

– Беше с гръб към мен. Не го видях.

– Уилсън беше ли с него?

Бристоу спря на тротоара с леко объркан вид. Мъже и жени в костюми и с папки минаха забързани покрай тях.

– Мисля – колебливо пророни той, – че и двамата бяха там, с гръб към мен, когато вече слизах надолу. Защо питаш? По какъв начин би могло да е важно?

– Нищо чудно и да не е – отвърна Страйк. – Но не си ли спомняш нещичко поне? Косата или цвета на кожата?

Още по-озадачен, Бристоу промърмори:

– Боя се, че не обърнах внимание. Като че ли... – На лицето му отново се появи съсредоточена гримаса. – Помня, че беше облечен в синьо. Струва ми се, че беше бял, но не бих се заклел в това.

– Съмнявам се, че ще ти се наложи – каза Страйк, – но все пак ми е от помощ. – Той извади бележника си, за да си припомни въпросите, които беше искал да зададе на Бристоу. – О, да. Според свидетелските показания пред полицията на Киара Портър Лула е споделила с нея, че иска да остави всичко на теб.

– О – промълви Бристоу без ентусиазъм. – Това... – Отново закрачи и Страйк тръгна редом с него. – Един от детективите, които се занимаваха със случая, ми каза за тези думи на Киара. Детектив инспектор Карвър. Беше убеден от самото начало, че става дума за самоубийство и май смяташе, че този предполагаем разговор с Киара доказва намерението на Лула да отнеме живота си. На мен ми се видя странна логиката му. Нима самоубийците ги е грижа за някакви завещания?

– Значи подозираш, че Киара Портър си измисля?

– Не че си измисля, а че може би преувеличава – отвърна Бристоу. – Според мен е по-вероятно Лула да е казала нещо хубаво за мен, защото тъкмо се бяхме помирили след разправията си, а Киара в ретроспекция да е приела, че Лула вече е обмисляла самоубийство, и да е доразвила чутото. Тя е доста... лекомислено момиче.

– Беше организирано търсене на завещанието, нали?

– О, да, полицията провери всичко много щателно. Ние, семейството, не вярвахме Лула да е направила такова, адвокатите ѝ също не бяха чували за завещание, но полицията все пак го потърси. Нищо не се откри, а преровиха навсякъде.

– Да приемем за момент, че Киара Портър не е изтълкувала погрешно думите на сестра ти...

– Но Лула никога не би оставила всичко на мен. Никога.

– Защо?