Зовът на кукувицата

На Страйк му хрумна, че най-добрият начин да уведоми приятелите си за разваления годеж би могъл да е чрез незаинтересуван посредник като Сръчко. Той беше по-малък брат на един от старите приятели на Страйк и бе до голяма степен незапознат с дългата и драматична история на Страйк и Шарлот, а и безразличен към нея също така. При положение че Страйк се опитваше да избегне съчувствието и аутопсията на връзката си лице в лице и че нямаше намерение вечно да се преструва как с Шарлот още са заедно, той се съгласи, че Илза правилно е налучкала проблема и че ще е по-добре приятелите му занапред да не звънят в дома на Шарлот.

– Жалко – отбеляза Сръчко и после, като даде по типичен за него начин предимство на технологичните предизвикателства пред любопитството към човешките болки, посочи лаптопа и попита: – Какво искаш да правиш с това?

– Полицията вече го е гледала – обясни Страйк, понижил глас, макар той и Сръчко да бяха единствените наоколо, които не разговаряха на кантонски диалект, – но искам второ мнение.

– В полицията имат добри специалисти. Съмнявам се, че ще открия нещо повече от тях.

– Може да не са търсили каквото трябва – възрази Страйк, – а може да не са осъзнали какво означава дори и да са го намерили. Били са по-заинтересувани от последните ѝ имейли, а тях аз вече ги видях.

– Аз какво търся тогава?

– Цялата активност на и около осми януари. Разните търсения в интернет, неща от този род. Нямам паролата и предпочитам да не питам полицията за нея, ако не се налага.

– Не би трябвало да е проблем – каза Сръчко. Той не записваше инструкциите на ръка, а ги набираше в мобилния си телефон; Сръчко беше десет години по-млад от Страйк и рядко хващаше химикалка по свое желание. – На кого принадлежи всъщност?

Когато Страйк му каза, Сръчко възкликна:

– Моделът? Иха!

Но интересът на Сръчко към човешките създания, пък били те мъртви и прочути, си оставаше вторичен спрямо пристрастието му към редки комикси, технологични иновации и музикални групи, които Страйк никога не беше чувал. След като изгълта няколко лъжици супа, Сръчко наруши мълчанието, като бодро попита Страйк как възнамерява да му плати за работата.

Когато Сръчко си тръгна с розовия лаптоп под мишница, Страйк пое с куцукане към офиса си. Тази вечер изми внимателно края на десния си крак и после намаза с мехлем раздразнената и възпалена тъкан около белега. За пръв път от много месеци взе обезболяващи, преди да се пъхне в спалния си чувал. Лежеше и чакаше разяждащата болка да се притъпи, а през това време се чудеше дали не трябва да си запише час при консултанта в кабинета по рехабилитационна медицина, под чиито грижи би трябвало да се намира. Симптомите на острия коронарен синдром, вечният враг на хората с ампутации, му бяха втълпявани нееднократно: забрала кожа и подуване. Питаше се дали при него не се проявяват ранни признаци, но го плашеше перспективата да се върне в коридорите, вонящи на дезинфектанти; да попадне сред лекари с техния безстрастен интерес към тази малка обезобразена част от тялото му; да се подложи на още фини настройки на протезата, на още посещения в този ограничен свят на бели престилки, след като се бе надявал, че го е напуснал завинаги. Боеше се от съвети да даде покой на крака си, да се откаже от нормалните си навици за ходене, от принудителното завръщане към патериците, от взирането на минувачите в пристегнатия по средата крачол на панталона му и от пискливите въпроси на малки деца.

Мобилният му телефон, зареждащ се както обикновено на пода до походното легло, издаде звук, сигнализиращ за получено съобщение. Готов да приветства всяко дребно разсейване от пулсиращата болка в крака си, Страйк заопипва в тъмното и вдигна телефона от пода.

Моля те обади се за разговор набързо, когато ти е удобно. Шарлот

Страйк не вярваше в ясновидства и екстрасензорни способности и все пак в ума му мигновено изникна ирационалната мисъл, че Шарлот някак бе усетила думите му пред Сръчко, с които бе прекъснал все още опънатата невидима нишка, която ги свързваше, и официално бе оповестил разрива помежду им.

Взираше се в съобщението, сякаш беше лицето ѝ, сякаш можеше да разчете изражението ѝ в малкия сив екран.

„Моля те.“ (Знам, че не си длъжен, просто те моля учтиво.) „Разговор набързо.“ (Имам основание да желая да те чуя и нека това стане кратко и лесно, без скандали.) „Когато ти е удобно.“ (Защото, нека сме честни, винаги трябваше да отстъпвам пред армията или всяко проклето нещо, което идваше на първо място за теб.)

Дали сега му беше удобно, запита се той, лежащ с болката, все още неповлияна от хапчетата. Погледна часа: единайсет и десет. Тя очевидно беше будна.