Зовът на кукувицата

Когато шумът от стъпките на Робин заглъхна, Страйк протегна настрани дългата си ръка и заключи стъклената врата; после наруши самоналожената си забрана за пушене в офиса през работните дни. Захапал между зъбите запалената цигара, той вдигна крака си, както беше още с панталона, и откопча ремъка, придържащ протезата към бедрото му. После свали подложката с гел и разгледа ръба на ампутирания си крайник.

Редно беше всеки ден да оглежда кожата за признаци на раздразненост. Сега забеляза, че тъканта при белега е възпалена и много гореща. В шкафчето в банята на Шарлот имаше разни кремове и пудри за тази ивица кожа, подложена напоследък на неподходящо за нея третиране. А може би тя бе пъхнала царевичната пудра и мехлема в някой от още неразопакованите кашони? Само че той не можеше да събере сили да иде и да провери, а и не му се искаше все още да връща протезата на мястото ѝ. Така че остана да пуши на канапето дълбоко замислен, а празният крачол на панталона му увисна надолу към пода.

Съзнанието му се рееше. Мислеше си за семейства и имена и за това как детството им с Джон Бристоу, макар и външно толкова различно, криеше известно подобие. В семейната история на Страйк също имаше призрачни фигури: например първият съпруг на майка му, за когото тя рядко говореше, освен за да каже, че е ненавиждала брака си с него от самото начало. Леля Джоун, чиято памет винаги бе най-силна за епизодите, които Леда най-смътно си спомняше, твърдеше, че осемнайсетгодишната Леда избягала от мъжа си само след две седмици съжителство, че единствените ѝ мотиви да се ожени за Страйк старши (който според леля Джоун пристигнал в Сейнт Моус с пътуващ панаир) били нова рокля и смяна на името. Със сигурност Леда бе останала по-вярна на необичайната фамилия, придобита с брака, отколкото на всеки мъж, с когото е била. Предала я бе на сина си, а той никога не бе виждал оригиналния ѝ собственик, заминал дълго преди раждането му, към което нямаше отношение.

Страйк пуши, вглъбен в мисли, докато дневната светлина в офиса не започна да помръква. Тогава най-сетне се изправи с усилие на един крак и като използва за опора дръжката на вратата и дървената релса край стената, с подскачане стигна до кашоните, все още струпани на площадката пред офиса му. На дъното на един от тях откри дерматологичните продукти, предназначени да облекчават паренето и боцкането в края на ампутирания крак, и се зае да поправя щетите, които си бе нанесъл с дългата разходка през Лондон с войнишка торба през рамо.

Беше по-светло, отколкото в осем часа вечерта преди две седмици; дневната светлина все още не си бе отишла, когато Страйк седна, за втори път в рамките на десет дни, в „Уон Кей“, високия китайски ресторант с бяла фасада и с изглед към арките на център с игрални автомати с названието „Играй и спечели“. Бе изключително болезнено да прикачи отново протезата и още повече да извърви с нея разстоянието по Чаринг Крос Роуд, но той пренебрегна с презрение сивите метални патерици, които също бе открил в кашона, реликви от времето на изписването му от болница „Сели Оук“.

Докато ядеше с една ръка нудли по сингапурски, Страйк разглеждаше лаптопа на Лула, разтворен на масата до халбата с бира. Кутията му бе тъмнорозова, с шарки на цъфнали черешови клони. Не му хрумваше, че седейки приведен, едър и космат над разкрасеното и определено предназначено за жени устройство, може да изглежда нелепо, но тъй или иначе бе предизвикал подсмихвания у двама от сервитьорите в черни тениски.

– Как е хавата, Федерико? – попита в осем и половина блед младеж с щръкнала във всички посоки коса.

Новодошлият, настанил се на мястото срещу Страйк, беше с джинси, тениска с психеделичен десен, маратонки „Конвърс“ и черна кожена чанта, преметната по диагонал на гърдите му.

– И по-зле съм бил – отвърна Страйк. – А ти как си? Ще пиеш ли нещо?

– Да, една светла бира.

Страйк направи поръчката за госта си, когото бе свикнал поради отдавна забравени причини да нарича Сръчко. Сръчко имаше диплом по компютърни науки от престижен университет и бе много по-добре платен, отколкото предполагаше облеклото му.

– Не съм много гладен, хапнах бургер след работа – подхвърли Сръчко, докато преглеждаше менюто. – Една супа ми стига. Супа „Уонтон“, моля – добави той към келнера. – Интересен избор на лаптоп, Фед.

– Не е мой – поясни Страйк.

– Нещо свързано с работата ти, нали?

– Да.

Страйк обърна компютъра към Сръчко, който огледа устройството със смесица от интерес и пренебрежение, характерна за онези, приемащи технологиите не като необходимо зло, а като същността на живота.

– Боклук – заяви весело Сръчко. – Къде се покри, Фед? Хората взеха да се тревожат.

– Много мило от тяхна страна – подхвърли Страйк с пълна уста. – Само че няма нужда.

– Отбих се у Ник и Илза преди две вечери и ти беше единствената тема на разговор. Твърдят, че си потънал в нелегалност. О, благодаря – каза, когато супата му пристигна. – Звънели ти в апартамента и все попадали на телефонния секретар. Илза предполага, че са женски неприятности.