Зовът на кукувицата

Страйк се събуди мигновено. За един миг на дезориентация остана легнал и регистрира укорителната дневна светлина, струяща през прозореца. После си припомни как остави мобилния си телефон, след като прочете съобщението от Шарлот, и забрави да нагласи будилника.

– Не влизай! – ревна гръмогласно.

– Искате ли чай? – извика Робин през вратата.

– Да... да, чудесно би било. Ще дойда да го пия отвън – добави Страйк и за пръв път му се прииска да беше поставил ключалка на междинната врата. Протезата му с фалшивите прасец и стъпало стоеше подпряна до стената, а той беше само по боксерки.

Робин се забърза да напълни чайника, а Страйк с мъка се измъкна от спалния чувал. Облече се бързо, крайно непохватно постави протезата си, сгъна походното легло в ъгъла, а после избута бюрото на мястото му. Десет минути след почукването на Робин, обвит в силна миризма на дезодорант, той докуцука до външния офис и завари секретарката си на бюрото ѝ, очевидно силно развълнувана по някакъв повод.

– Чаят ви – каза тя и посочи чашата, от която се виеше пара.

– Чудесно, благодаря, само един момент – рече той и отиде да се изпикае в тоалетната на стълбите. Докато си вдигаше ципа, мерна отражението си в огледалото – рошав и небръснат. Не за пръв път се утеши с мисълта, че ресана или не, косата му изглежда все същата.

– Имам новина – съобщи Робин, когато той отново влезе през стъклената врата и с повторна благодарност взе чашата си с чай.

– Да?

– Открих Рошел Онифаде.

Той свали чашата.

– Шегуваш се. Но как, по дяволите...?

– Видях в досието, че посещавала амбулаторно клиника в „Сейнт Томас“ – забързано заразказва Робин, цялата зачервена и възбудена, – така че снощи позвъних в болницата, престорих се на нея и казах, че съм забравила кога е следващото ми посещение. Уведомиха ме, че е в четвъртък, в десет и трийсет сутринта. Разполагате – тя погледна монитора на компютъра – с петдесет и пет минути.

Как така не се беше сетил да ѝ поръча това?

– Ти си направо гений, мамка му...

Поля ръката си с горещ чай и остави чашата на бюрото ѝ.

– Знаеш ли точно...?

– В психиатричното отделение на гърба на основната сграда – развълнувана предвари въпроса му Робин. – Влизате откъм Грантли Роуд, там има втори паркинг...

Обърна монитора към него, за да му покаже картата на „Сейнт Томас“. Той погледна китката си, но ръчният му часовник беше останал във вътрешния кабинет.

– Ще успеете, ако тръгнете веднага – подкани го Робин.

– Да... само да си взема нещата.

Страйк отиде и забързано взе часовника, портфейла, цигарите и телефона. Почти беше излязъл през стъклената врата и натикваше портфейла в задния си джоб, когато Робин каза:

– Ъъ... Корморан...

Никога преди не го бе наричала с малкото му име. Страйк прие, че на това се дължи лекото ѝ смущение, после осъзна, че тя красноречиво сочи с очи към пъпа му. Погледна се и видя, че е закопчал ризата си накриво и че на показ е част от корема му – толкова космат, че напомняше черупката на кокосов орех.

– О... да бе... благодаря ти.

Робин учтиво насочи внимание към монитора, докато той разкопча и наново закопча ризата.

– До скоро.

– Да, довиждане – усмихна му се тя.

Той излезе забързан, ала само след секунди се върна с пъхтене.

– Робин, искам от теб да провериш нещо.

Тя вече бе с химикалка в ръка и чакаше.

– На седми януари в Оксфорд е имало правна конференция. Тони, чичото на Лула Ландри, е присъствал. По международно семейно право. Виж какво можеш да откриеш. И по-конкретно, бил ли е изобщо там.

– Ясно – рече Робин, докато записваше.

– Благодаря ти. Ти си гений.

Той тръгна и откъм стълбите се чу затихващият шум на неравномерните му стъпки.

Макар Робин да си тананикаше, като се настаняваше зад бюрото си, веселото ѝ настроение леко помръкна, докато пиеше чая си. Беше се надявала Страйк да я покани със себе си за срещата с Рошел Онифаде, чиято сянка бе преследвала две седмици.

Пиковият час бе отминал и тълпите в метрото бяха оредели. Тъй като още усещаше смъдене в ампутирания си крак, Страйк беше доволен, че лесно намери място да седне. От павилиона на станцията на метрото, преди да се качи на влака, си беше купил пакет ментови бонбони, от най-лютивите, и сега смучеше четири наведнъж, за да прикрие факта, че не бе имал време да измие зъбите си. Четката и пастата стояха скрити във войнишката му торба, макар че много по-удобно би било да ги остави на очуканата мивка в банята. Отново зърна отражението си в тъмното стъкло на влака – гъста набола брада и общо взето занемарен вид. Попита се защо му бе да поддържа фикцията, че има друг дом, когато за Робин бе съвършено ясно, че спи в офиса.

Паметта на Страйк и усетът му за ориентация бяха повече от достатъчни за задачата да открие входа към психиатричната клиника в болницата „Сейнт Томас“ и той без никакви затруднения се озова там малко след десет часа. Отне му пет минути да се увери, че автоматичните двойни врати са единственият вход откъм Грантли Роуд, преди да заеме позиция на каменния зид до паркинга само на двайсет метра от входа с ясна видимост към всички, които влизаха и излизаха.