Зовът на кукувицата

Паримидай,небрейк,натебговоря,мистърДжейк.

Тя изглеждаше горда, сякаш го бе поставила на мястото му и го бе лишила от възможен отговор.

– Това е от „Хидроквинон“ – обясни.

– А какво е хидроквинон? – осведоми се Страйк.

– Препарат за изсветляване на кожата. Рапирахме си го това на отворени прозорци в колата – похвали се Рошел. При спомена грозното ѝ лице засия от топла усмивка.

– Значи Лула е очаквала с желание срещата с Дийби Мак?

– Да – потвърди Рошел. – Знаеше, че той я харесва, и това ѝ беше много приятно. Кийрън също се вълнуваше, все караше Лула да ѝ го представи. Искаше да се запознае с Дийби.

Усмивката ѝ помръкна, тя зачопли мрачно бургера си, после каза:

– Това ли е всичко, което ви интересуваше? Защото трябва да си вървя.

Започна да яде забързано, като тъпчеше големи хапки в устата си.

– Лула сигурно те е водила на много места?

– Да – отвърна Рошел с пълна уста.

– Ходила ли си с нея в „Узи“?

– Да, веднъж.

Преглътна и започна да изрежда други заведения, които бяха посещавали с Лула в началната фаза на приятелството им, а разказът ѝ звучеше като вълшебна приказка въпреки цялата ѝ решимост да отхвърли всеки намек, че е била заслепена от начина на живот на една мултимилионерка. Лула бе измъквала Рошел веднъж седмично от мрачния свят на приюта и груповата терапия, за да я хвърли във вихъра на скъпи забавления. Страйк отбеляза колко нищожно малко му бе казала Рошел за Лула като личност и колко по-голямо бе ударението върху Лула, притежателката на кредитни карти, които купуваха чанти, якета и бижута, Лула, благодарение на която Кийрън се бе появявал редовно като дух от бутилка, за да отведе Рошел от приюта. Тя описваше въодушевено и с подробности подаръците, които Лула ѝ беше купувала, магазините, където я бе водила, ресторантите и баровете, които бяха посещавали заедно, знаменитостите, които бяха срещали. От последните никой не я бе впечатлил и за всеки имаше по някой презрителен коментар.

– Тоя е голям простак. Тая е цялата в силикон. Тия не са нищо особено.

– Срещала ли си Еван Дъфийлд? – попита я Страйк.

– Да. – Едносричната дума беше наситена с жлъч. – Пълен гадняр.

– Нима?

– Да, питайте Кийрън, ако щете.

Тя създаваше впечатлението, че двамата с Кийрън бяха разумни единомишленици, обективни наблюдатели на идиотите, населяващи света на Лула.

– В какъв смисъл е гадняр?

– Държеше се с нея отвратително.

– Как например?

– Продаваше информация – отвърна Рошел и посегна към поредното пържено картофче. – Веднъж тя реши да изпита всички. Разказа ни различни истории, за да види коя ще попадне във вестниците. Само аз си държах устата затворена, всички други пропяха.

– Кого изпита тя?

– Киара Портър, Дъфийлд, оня... Гай Съми. После рече, че той не бил говорил. Все му търсеше извинения, а и той я използваше като всички други.

– По какъв начин?

– Не ѝ даваше да работи за друг, само за неговата компания и само на него да прави реклама.

– Значи тя разбра, че само на теб може да вярва?

– Да, и тогава ми купи телефона. – Последва пауза. – Та да може да се свързва с мен, когато пожелае.

Тя взе искрящата розова „Нокия“ от масата и я пъхна дълбоко в джоба на червеното си палто.

– Сигурно сега сама трябва да си плащаш таксите и разговорите? – попита Страйк.

Очакваше да му се тросне да си гледа работата, но тя отговори:

– Семейството ѝ още не е забелязало, че те го плащат.

Тази мисъл очевидно ѝ донесе злобничко удоволствие.

– Лула ли ти купи това палто? – попита я.

– Не – сопна му се тя. – Сама си го купих. Сега работя.

– Наистина ли? Къде работиш?

– Какво ви засяга? – попита отново тя.

– Интересувам се от учтивост.

Мимолетна лека усмивка докосна широката уста и тя отново смекчи тона.

– Работя следобед в един магазин близо до новото ми жилище.

– В друг приют ли си сега?

– Не – отсече тя и той отново усети нежеланието ѝ да влиза в повече подробности. Смени темата.

– Смъртта на Лула сигурно е била шок за теб?

– Да, беше – отвърна автоматично тя. После осъзна какво е казала и даде заден. – Знаех, че е депресирана, но кой би очаквал някой да стори това.

– Значи не твърдиш, че е проявила склонност към самоубийство през този ден?

– Не знам, видях я съвсем за кратко все пак.

– Къде беше, когато научи, че е умряла?

– В приюта. Там много хора бяха наясно, че я познавам. Джанин ме събуди и ми съобщи.

– И първата ти мисъл беше за самоубийство?

– Да. Трябва да си вървя вече. Тръгвам си.

Бе си го наумила и той разбра, че няма да е в състояние да я спре. Тя отново облече абсурдното червено палто и метна чантата си през рамо.

– Поздравете Кийрън от мен.

– Добре, непременно.

– Довиждане.

Тя излезе от ресторанта, без нито веднъж да погледне назад.

Страйк я гледаше как минава покрай витрината с наведена глава и смръщени вежди, докато се изгуби от погледа му. Беше спряло да вали. Разсеяно придърпа подноса ѝ и дояде последните няколко парченца картофки.