Зовът на кукувицата

– Знам, но Кукувицата винаги го наричаше Счетоводителя. Всъщност аз започнах, а Кукувицата се присъедини, когато биваше в палаво настроение. Той вечно си вреше носа в процентите ѝ и се опитваше да измъкне и последния пенс от всеки. Предполагам, че ти плаща минималния хонорар за детектив.

– Всъщност ми плаща двоен хонорар.

– О, сигурно е станал по-щедър сега, когато разполага с парите на Кукувицата.

Соме загриза нокътя си и напомни на Страйк за Кийрън Коловас-Джоунс. Двамата си приличаха и по телосложение – дребни, но пропорционални.

– Добре де, гадняр съм – рече Соме и извади нокътя от устата си. – Никога не съм харесвал Джон Бристоу. Вечно преследваше Кукувичката за нещо. Да беше си създал свой живот. Да беше извадил наяве склонностите си. Чувал ли си го какви химни реди за майчето си? Срещал ли си „приятелката“ му? Според мен на нея ѝ расте брада.

Изрече думите в непрекъснат злобен поток, после млъкна, за да отвори скрито чекмедже в бюрото, от което извади пакет ментолови цигари. Страйк вече бе забелязал, че ноктите на Соме бяха изгризани до живеца.

– Семейството ѝ беше единствената причина да е толкова сбъркана. Казвах ѝ: „Зарежи ги, мила, давай напред.“ Но тя не го правеше. Такава си беше Кукувицата, вечно преследваше изгубени каузи.

Предложи на Страйк от белите цигари и след отказа на детектива си запали една с гравирана запалка „Зипо“. Когато затвори капачето ѝ, Соме каза:

– Ще ми се на мен да беше хрумнало да наема частен детектив. Радвам се, че някой го е направил. Просто не мога да повярвам, че тя се е самоубила. Психотерапевтът ми твърди, че е затваряне на очи пред истината. Ходя на терапия два пъти седмично, не че ми помага де. Бих се тъпкал с валиум като лейди Бристоу, стига да можех да работя под действието му. Пробвах го през седмицата след смъртта на Кукувицата и бях като зомби. Благодарение на него издържах погребението.

Звънтене и подрънкване откъм металната стълба възвести приближаването на Труди, която прекоси с несигурна походка офиса и постави на бюрото черен лакиран поднос с две руски чаши за чай със сребърен филигран, във всяка от които имаше бледозелена димяща течност с листенца чай, плаващи в нея. Имаше и чинийка с тънки бисквити, които изглеждаха, сякаш са направени от въглени. Страйк с носталгия си припомни пая с картофено пюре и чая с цвета на махагон във „Финикс“.

– Благодаря, Труди. Донеси ми пепелник, скъпа.

Момичето се поколеба, явно на ръба да изрази протест.

– Направи го и толкова – озъби се Соме. – Аз съм шибаният шеф тук, ако искам, мога да опожаря сградата. Махни батериите от противопожарните аларми. Но първо ми донеси пепелник.

– Миналата седмица се задейства алармата и включи пръскачките на долния етаж – обясни Соме на Страйк. – Сега онези, дето ни финансират, не разрешават да се пуши в сградата. Да си го начукат в тесните задници.

Той вдиша дълбоко дима, после го изпусна през ноздрите си.

– Не задаваш ли въпроси? Или просто седиш със страшен вид, докато някой не излее самопризнание?

– Мога и въпроси да задавам – рече Страйк, като извади бележник и химикалка. – Бил си в чужбина, когато Лула е умряла, нали?

– Върнал се бях няколко часа преди това. – Пръстите на Соме, хванали цигарата, леко потрепнаха. – Пътувах до Токио, почти не спах в продължение на осем дни. Кацнахме на Хийтроу някъде към десет и половина и ме налегна синдромът на отместеното часово време в най-тежка форма. Не мога да спя в самолети. Ако ще се разбиваме, искам да съм буден.

– Как се прибра у дома след летището?

– С такси. Елза беше объркала нещо с резервацията на кола. Трябваше да има шофьор, който да ме посрещне.

– Коя е Елза?

– Момичето, което уволних, задето обърка резервацията. Последното, което исках, беше да търся такси толкова късно вечерта.

– Сам ли живееш?

– Не. В полунощ вече бях в кревата с Виктор и Ролф. Котараците ми – поясни той с бърза усмивка. – Взех амбиен, спах няколко часа, после се събудих в пет сутринта. Пуснах си „Скай Нюз“ от леглото, а един мъж с ужасен калпак от овча кожа стоеше в снега на улицата на Кукувицата и каза, че била мъртва. Текстът, който вървеше в долната част на екрана, съобщаваше същото.

Соме дръпна силно от цигарата и със следващите думи от устата му се изви бял дим.

– Едва не умрях. Реших, че още спя или че съм се събудил в погрешно измерение или нещо от тоя сорт. Започнах да звъня на всички – на Киара, на Брайъни... Телефоните им даваха заето. През цялото време стоях със вперени в екрана очи и очаквах да съобщят, че е станала грешка, че не е тя. Не спирах да се моля да е била онази клошарка. Рошел.

Той млъкна, като че очакваше някакъв коментар от Страйк. Той още пишеше в бележника си.

– Познаваш Рошел, нали?

– Да. Кукувицата я доведе тук веднъж. Заблудена беше до немай къде.

– Кое те кара да мислиш така?