Зовът на кукувицата

Изчезна по същия начин, както беше дошла. Страйк използва чакането, за да позвъни на мобилния телефон на Рошел Онифаде, както правеше по десет пъти на ден, откакто я беше срещнал. Нямаше отговор.

Измина още една минута, после внезапно се появи дребен чернокож мъж, който се отправи към Страйк с котешка походка и съвършено безшумно поради гумените си подметки. Той вървеше с подчертано люлеене на бедрата, горната част на тялото му бе съвършено неподвижна с изключение на лекото поклащане на раменете, а ръцете му оставаха вдървени.

Ги Соме бе почти цяла глава по-нисък от Страйк и притежаваше може би една стотна от телесната му мазнина. Предницата на впитата му черна тениска бе украсена със стотици сребърни капси, които образуваха наглед триизмерен образ на лицето на Елвис, сякаш гръдният кош на дизайнера беше детска мозайка от онези с дупките. Още по-странен ефект за окото създаваха релефните му мускули, движещи се под прилепналата ликра. Беше със сиви джинси на тънко тъмно райе, а маратонките му бяха комбинация от черен велур и кожа.

Лицето на Соме контрастираше странно със слабото стегнато тяло, защото изобилстваше от издадености. Очите му бяха изпъкнали като на риба, бузите – като кръгли лъскави ябълки, а пълните му устни образуваха широк овал: малката му глава беше идеална сфера. Соме изглеждаше като издялан от мек абанос от ръката на майстор, която се бе уморила от своята опитност и бе преминала към експеримент с гротеска.

Той протегна ръка с лека чупка в китката.

– Да, виждам нещичко от Джони – промълви с бегли следи от кокни изговор, вгледан в лицето на Страйк, – но в много по-очукан вариант.

Страйк се ръкува с него. Усети изненадваща сила на пръстите. Червенокосото момиче се приближи със звънтене.

– Ще бъда зает един час, Труди, никакви обаждания – поръча ѝ Соме. – Донеси ни чай и бисквитки, мила.

Изпълни балетно завъртане и покани Страйк да го последва.

Минаха по боядисан в бяло коридор покрай отворена врата, откъдето някаква азиатка на средна възраст с плоско лице погледна към Страйк през тънък златист воал, който мяташе върху манекен; стаята бе ярко осветена като операционна, пълна с работни маси, върху които бяха струпани топове плат, а стените представляваха колаж от скици, снимки и бележки. Дребна руса жена, облечена в нещо, което на Страйк му приличаше на цилиндрична превръзка с черен бинт, отвори друга врата и прекоси коридора пред тях; измери го със същия студен и празен поглед като червенокосата Труди. Страйк се почувства ненормално огромен и космат; вълнест мамут, опитващ се да се смеси с маймуни капуцини.

Той последва наперено пристъпващия дизайнер до края на коридора, а после нагоре по спираловидната стоманена стълба до бял правоъгълен офис. Прозорците от пода до тавана по цялата дясна стена разкриваха гледка към Темза и южния бряг. Останалите боядисани в бяло стени бяха отрупани с окачени по тях снимки. Вниманието на Страйк бе грабнато от огромен триметров фотос на прословутата „Паднали ангели“, закачен на стената срещу бюрото на Соме. Ала при по-внимателно вглеждане установи, че това не беше познатата на света снимка. В този вариант Лула се смееше с отметната назад глава: прекрасно очертаната ѝ шия излизаше вертикално от дългата ѝ разбъркана коса и се виждаше щръкналото черно зърно на едната ѝ гърда. Киара Портър гледаше Лула със загатната усмивка на лицето, но явно по-бавно бе схванала шегата. Както и в по-известния вариант на снимката, очите на наблюдаващия мигом биваха привлечени от Лула.

Имаше я и по други снимки, буквално навсякъде. Вляво – сред група модели, облечени в прозрачни блузони в цветовете на дъгата; по-нататък – в профил, със златни листа върху устните и клепачите. Усвоено ли бе това ѝ умение да представя лицето си в най-фотогеничния му аранжимент и да предава емоцията така красиво? Или тя просто бе благодатна повърхност, върху която чувствата заблестяваха естествено?

– Паркирай си задника където желаеш – каза Соме, а самият той седна зад бюро от тъмно дърво и стомана, покрито със скици. Страйк си придърпа плексигласов стол с извит контур. Върху бюрото имаше тениска, декорирана със снимка на принцеса Даяна като мексиканска мадона, отрупана със стъклени мъниста, в комбинация с яркоалено сърце от лъскав сатен с избродирана на него кривната корона.

– Харесва ли ти? – попита Соме, забелязал посоката на погледа му.

– О, да – излъга Страйк.

– Продава се навсякъде. Получих безвкусни писма от католици. Джо Манкура носеше такава в шоуто на Джулс Холанд. Мисля си да изобразя Уилям като Христос на фланелка с дълги ръкави за зимата. Или Хари с автомат, който да крие патката му, какво ще кажеш?

Страйк се усмихна неопределено. Соме кръстоса крака с малко повече показност от необходимата и изрече стъписващо нафукано:

– Значи Счетоводителя смята, че Кукувицата може да е убита? Винаги наричах Лула Кукувицата – ненужно добави той.

– Да. Джон Бристоу обаче е адвокат.